Конкурс за нова пиеса на Нов български университет

"Любовен бестиарий" от Боян Папазов

Това е пълният текст на последната засега пиеса на Боян Папазов, която ще бъде предмет на методичен и щателен анализ и обяснение от самия автор в последния ден от "Лабораторията за писане на пиеси", в която ще вземат участие номинираните автори в Конкурса. Препоръчваме за прочит и "Бая си на бълхите"(Жанет-45, 2013), томът с другите останали пиеси на Боян Папазов.
   

- - -


Боян Папазов

Любовен бестиарий*
Бохемска драма

 

Всичко е чисто за чистите...

Апостол Павел (Тит, 1:15)

 

Завидното или жалко семейство на неврозите е солта на земята. Всичко велико, което знаем, е дошло от тях. Те, а не някой друг, са основали религиите и са създали класическите произведения. Никога светът не ще узнае какво им дължи, и особено това, което неврозите са изстрадали, за да му го дадат.

 

Марсел Пруст, Le coté de Guermantes

 

 

Те вярваха безрезервно в първичните значения на думите – свобода, съвест, дълг, чест, човещина, - и направиха от тях съдържание на живота си.

                                                                     

Константин Константинов, „Път през годините”                                                                       

 

В тревожна мечта се унасям

и виждам през горестен сплин,

че в някаква светла страна съм      

на Бога най-светлия син.

                                                                       

Димчо Дебелянов

 

_______________________________________________________________________

* Bestiaire d'amour и Bestiary of Love (фр.и анг.) В средновековната литература

произведения с алегоричен характер, описващи зверове.

 

ЛИЦА

 

Димчо Дебелянов,                с псевдоним Амер* (1887-1916); А СЪЩО: Деметриос от романа на Пиер Луис „Афродита”, (24)

Димитър Подвързачов,        с прякор Бащата (1881-1937), поет, преводач, издател;

„Бащата” на бохемите;  А СЪЩО: Неукратис от романа „Афродита”, (29)

Елена Петрунова,                 студентка, (1893-1911); А СЪЩО: Хризис-Сара от романа на

                                                Пиер Луис „Афродита” , (18)

Лалка Ганчева,                      учителка; (     -1925); А СЪЩО: Статуя на Афродита от романа

                                                „Афродита”, (22)

Иванка Дерменджийска,      учителка, (1890-1968); А СЪЩО: Тули от романа „Афродита”,

                                                (20)

Петър Петрунов,                   полковник (1860-1911), баща на Елена; А СЪЩО: Старият

тъмничар от романа „Афродита”, (51)

Хенри Левенсон                   с псевдоним Анри дьо Софиà (1892-1963), журналист,

                                                преводач; (19)

Георги Машев,                      с прякор Машока (1888-1946), художник; (23)

Коста Кнауер,                        с прякор Швабата, студент, журналист; (22)

Дуко,                                      клоун в кафе шантан „Нова Америка”

Пупа,                                      клоун в кафе шантан „Нова Америка”

Донка,                                                слугиня в дома на Петрунови, от Нова Загора, (25)

Гаврил,                                   ординарец на полковник Петрунов, от „дивото шòпье”; (21)

 

Йосиф Минчев, Чиновник, Келнер, Репортер

 

Време на действието – 1911 година

________________________________________________________________________

* същ. м.р. 1. горчива напитка, ликьор; прил. горчив; 2. прен. а) тъжен, печален, мъчителен; б) язвителен, хаплив, остър; 3. горчиво питие...

 

Физическо описание на главните герои

 

Димчо Дебелянов.  „Той беше висок, с изправена снага. Косата му беше русо-кестенява, леко къдрава, на вълни. Брада си пусна като студент – тя беше рижа, русо-червеникава. Очите му бяха светлосиви. Към външността си беше небрежен. (Николай Райнов, 1938)

 

„Димчо се изправя пред мен – с русата брада, почти висок, плещест, с широки гърди, тъмноруса брада , със светли очи, отправени някъде далеч – чужди на действителността. Последен представител на една епоха, в която загиваха остатъците на бохемството и на сигурността за човека и обществото.” (Йордан Мечкаров, 1946)

 

Елена Петрунова. „...не беше голяма хубавица, но беше привлекателна, особено с къдравите си коси и с тъмните си очи, които сновяха закачливо наоколо с една дяволита усмивка, придружена от малки трапчинки на бузите.” (Константин Гълъбов, 1926)

 

Лалка Ганчева. „И тази девойка изгрява като слънце в неговия безутешен живот. Надарена с голяма красота, с дълги златисти коси и сини очи, с весел нрав, тя пленява веднага влюбчивия Димчо. (Тихомир Геров, 1957)

 

Иванка Дерменджийска. „Тя е все още хубава, висока и стройна. Очите й са пълни с блясък и чистота. Гласът й е топъл, кадифен и многоцветен.” (Владимир Русалиев, 1939)

 

Димитър Подвързачов. Между тия двайсетина младежи, не по-възрастни от 20-25 години, Димитър Подвързачов беше стожерът, „Бащата”, както го наричаха. А той не бе навършил тогава тридесет години. Мъчно може да се обясни днес на ония, които не познават нито физическия, нито духовния му облик, обичта и престижа, внушавани от тоя човек. Обаянието на неговата личност – това хубаво лице със светли, равнодушни очи, с руси, слабо закъдрени коси и брада, тая иронична, но добродушна усмивка... (Константин Константинов, 1968)

 

 

ПРОЛОГ

 

  1. ФРОНТОВА РЕАЛИЯ.

(„Ще си отида от света, тъй както съм дошъл, бездомен...“)

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (сам). Ти имаш обичая да пишеш писма до тебе си. Сам си ги пишеш, сам си ги получаваш, сам си ги четеш. Някои пишат предсмъртни писма, твоето е  СЛЕДсмъртно. Не го пишеш, говориш си писмото. „Драги ми, господин подпоручик, аз ида с това писмо да те известя, че си  напълно убит в преизподнята. Войната е крясъци: „Излизай-те, бе! Къртици ниедни!“ Войната е – войници стрелят прави и пеят, коне треперят повече от хората и цвилят. Имаше лош сън, в София на изпроводяк ти дават китка с черен конец. Сега се радваш на почивка в моргата на военното коменданство. Лежиш си с още трима на дървени нарове и си чакаш ровенето. Идва брат ти Илия, ляга отгоре ти, говори ти през сълзи, че си хубав и усмихнат, че ще му проговориш. Не те разкопчава да ти види раната. Казали са му, че взривен куршум е минал през бъбреците ти. Брат ти не го пускат за погребението. Носят те в прост дървен ковчег. Говорят си. „Някой си Димчо. Погребваме го, а не му знаем фамилията.“ Ще те ровят в двора на демирхисарската църква „Благовещение“. Пред олтара те опява едноок гръцки поп. Не му разбираш. Намериха се познати от казармата, пишат на кръста ти името и сричат: „Подпоручик... Димчо Дебелянов от двайсет и втори... пехотен... Тракийски ... полк... от гръ... Ихтиман“. Не си от Ихтиман, но поне си Дебелянов. Демир Хисар е далеч от София, няма да ти идва тайфата. Иде брат ти Илия и поправя „Ихтиман“ на „Копривщица“. Говори ти, че си убит заради роднина на началството. Те са знаели, че ще има сражения и ти спират отпуската. А вместо теб пускат да си ходи приятел на адютанта. „Те са убийците ти! Не те уби взривен патрон, свои те убиха!“ Йордан Мечкаров иде пияничък, гали кръста и ти говори: „Димчо, Димчо, нямам амер да те прелея, братко! Ще те прелея с ракия.“ Пише пред „подпоручик“ – „Поетът“. Убиха те и стана поет. Написаното трябва да бъде преживяно. Мечката ти говори: „Димчо, искам да изтрезнея и пак да се напия!“

 

  1. БОХЕМСКА РЕАЛИЯ.

(„Аз имах кръчма на широки друми…”)

 

Ресторант-бирария „Батемберг”. Вечер. Фенерите вън хвърлят бледа светлина върху ротондата „Свети Георги”. Малък оркестър изпълнява руския романс „Белые акации”.   

В бирарията влизат БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ (30), КОСТА КНАУЕР (18), ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН (19) и ГЕОРГИ МАШЕВ (23). Те са стройни младежи, в черни костюми и хвърчащи вратовръзки, с дълги коси и наболи бради. Сядат около елипсовидна маса до подиума за музикантите. При масата идва ЙОСИФ МИНЧЕВ, съдържателят на бирарията. Четиримата стават и церемониално се покланят.

 

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Нашите почитания, господин Минчев.

ЙОСИФ МИНЧЕВ. Кой от вас преби моя келнер?

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Един поет от моя кръжец.

ЙОСИФ МИНЧЕВ. Как поет бе, Подвързачов? Келнера ми морав от бой! Не може да се  покаже!

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Изтървахме го, господин Минчев. Беше се наквасил. Има  забрана да гали келнери и стражари, кунките му са асъл топузи.

ЙОСИФ МИНЧЕВ. Искам чиста сметка. Да ви видя парите!

Четиримата се споглеждат. Звън от монети по масата. Неловка пауза.

 

КОСТА КНАУЕР (отваря портофела си пред очите на Йосиф Минчев, без да вади банкноти). За амер и мастика.

ЙОСИФ МИНЧЕВ се отдалечава от масата. Излиза. Почти веднага КЕЛНЕР донася чаши и шише мастика. С тежки стъпки влиза ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (24), почти висок, плещест, с широки гърди, тъмноруса брада и светли очи. Облечен е небрежно - черна пелерина и черна  шапка. Застава до масата на бохемите. Заети с разливане на питието, те сякаш не го виждат.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (говори на бохемите, които не го чуват). Наричат ви хашлаци, пияници и скандалисти, а вие сте просто млади. Вие предусещате бъдните катастрофи за България, но то е напусто. Гласовете ви не се чуват от редките по своята низост и алчност политици. Те са част от световната духовна нищета и с право ви отвращават. Вие сте нашата бохема. Тя е родена в бедност и ще свърши в бедност. Наоколо си имате неизбродима и безкрайна духовна пустош. Да ви е честита! (Тупа БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ по рамото.) Баща, може ли да изтрезнея и пак да се напия? (Повдига с пръст шапка, на бохемите от тайфата.) Месиè-дам!

ГЕОРГИ МАШЕВ (проточено, с кимане). Мосьо-о-о!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Какво пиете?

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Мастика. Има холера, а мастиката предпазва най-добре. (На КОСТА КНАУЕР.) Швабче, какви са тези авоари?

КОСТА КНАУЕР. Баща ми прати таксата за университета.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Край на бохемските нощи! Отивам в Париж! (Хвърля на масата пощенска картичка.) Николайчик Лилиев ни кани с Бащата в Париж! Само да си намерим пари за път.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ (с горчива ирония). Аз съм немощен финансово. 

КОСТА КНАУЕР (взима картичката, чете). „Мили ми братко, тук имам две страдания. Едното е заради неправдата да не дадат на теб стипендия да учиш в Париж. Второто ми страдание иде от щастието само аз да бъда в Париж. Затуй ви каня с Бащата да живеете при мен. Стипендията е малка, но с нея вместо един могат спокойно да гладуват и трима... Само си намери 69 лева за път.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (сяда при бохемите, към ГЕОРГИ МАШЕВ). До Париж колко е с конвенционалния трен?

ГЕОРГИ МАШЕВ. През Мюнхен си за три-четири денонощия.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН (с уплах, обръща на шопски). Алèле, он че качýва Трèна!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (не разбира закачката). Оти да го не качýвам трèно бре, Хенри?

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Па он нèма да слèзне от Трена! (На ДЕБЕЛЯНОВ.) Ти на Трена че умреш!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Оти че умрем, бре?

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Кàчиш ли Трена, слазàнье нема!.. Тагадък-тагадък, Трена че я трениш до у Паризо.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Она че ти каже: „На Трена кой се качувàл, жив не е слезнàл!” Стана ми мъчно, че отиваш и ми се допи. (Чука чашка от масата.) Наздраве, хашлаци!

Пауза. Пият.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Трябват ми авоари за път и по някой лев на месец.

ГЕОРГИ МАШЕВ. Моите харчове в Женева и Париж бяха като софийските... Златното левче е равно на френския франк. 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. В Народното събрание търсят временен стенограф. Ще се явя на диктат.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. С тоя каяфèт не ставаш! Я застани да те видя! (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ става,  отдръпва се на разстояние.) Отвори пелерината! (Сакото е износено, а панталоните препасани с връв).

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (сочи черното под сакото си). Наместо риза съм нагодил тая забрадка. Вързана е отзад през кръста и горе през врата. Яката я бива.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. От мен имаш костюм. Временно.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН сваля вратовръзка, а ГЕОРГИ МАШЕВ откача ръкавели.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (ги натъпква по джобовете). Докога ги давате?

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН (с великодушен жест). Две бири от първата заплата.

ГЕОРГИ МАШЕВ (повтаря жеста). От Амèр аз пия само амèр.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. С обувките си зле. Я вдигни крачолите! (ДЕБЕЛЯНОВ се подчинява. Навежда се да види отблизо.) Какво шава там?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Палеца.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Защо е черен?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Да не се вижда. С вакса.

КОСТА КНАУЕР. Който не е виждал вапцан палец, да заповяда! Вапца се бос и се обува! Мога ли те забрави! (Около масата избухва смях. На ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ.) Ще ти дам моите.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. А ти?

КОСТА КНАУЕР. Не бой се, по пантофи на лекции не ходя!

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Швабче, той като ги върне, пак бос ще ходи!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Не е болка за умиране. Чорапи нямам.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН (на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ). Ще ти купим обувки! (На ГЕОРГИ МАШЕВ.) Носиш ли рисунките? Дайте да направим един аукцион с еротични рисунки! (Сочи публиката в бирарията.) Тези филистери току виж купили колкото за едни кундури.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Ако купят, ще бъде скришната. За тях рисунките са порнографически и ще ги крият от жените. Знаете ги булките им, видят ли Рубенсова жена, си плюят в пазвите!

ГЕОРГИ МАШЕВ. Ориенталци!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (на ГЕОРГИ МАШЕВ). Аз чета от предговора на романа, ти продаваш рисунки.

ГЕОРГИ МАШЕВ (изважда от папка копия с молив на рисунките на Антоан Калбè от френското издание на „Афродита”). Ако ме погнат, ще помагате.

КОСТА КНАУЕР (на ГЕОРГИ МАШЕВ.) Ти си ням, аз моля да помогнат на един ням художник.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Просия е, недейте! Не е за хвалба нашата беднотия!

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Достоинство се купува, мосю Амèр, с беднотия. (Сочи БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ.) Бащата го казва.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ (на ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН) Ти, Анри дьо Софиà, недей много да помниш, ами сядай на пианото! Искам „Мечтанието” на Шуман!

Рисунките си ГЕОРГИ МАШЕВ носи в папка с размерите на вестник. Подготвени са за експониране с конопени вързунки. По една рисунка окачват на гърдите и гърба на ГЕОРГИ МАШЕВ. Други две той поема в ръце, тръгва из бирарията. Излиза.

 

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ (на бохемите). Машока не може да тича. Кашля и храчи кръв. Ако бият, бият първо нас. Той да избяга.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Баща, вие бягате, аз бия!

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Този път аз ще спя до жената, а не в участъка! Като се биеш с полицаи, ще предупреждаваш – да си носим завивки. (Става прав, високо). Господа, правим разпродажба на рисунки от френския художник Калбе към еротическия роман „Афродита” от Пиер Луис, който наш приятел превежда за „Всемирна библиотека“! Разпродажбата е с благотворителна цел за наш другар, страдащ от гръдна болест. Ще чуете откъс от предговора! (На ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ.) Почвай!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (става, чете). „Жената в тоя роман е една антична куртизанка..“.

ПЪРВИ ГЛАС. Ей, брадатио! К’во е куртизанка,  бе?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (с перфидна ирония). Courtisane на френски, господине, е придворна дама.

ВТОРИ ГЛАС. Уруспия бе, ахмак! Майка ти е придворна дама!

ТРЕТИ ГЛАС (коментира явно рисунка). На таз дибидюса на ачика, бе! Глей, глей тоя де я пофаща!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (чете от ръкописа). „Куртизанка тя е с искреността, а също и с гордостта на човешко същество, което заема в обществото свободно избрано от нея място. Тя и не помисля, че животът й се нуждае от извиняване и прикритост.

ВТОРИ  ГЛАС. Чш, ало! Придворния! Знам една придворна дама в хотел „Англетер“, зад Малката баня!

ПЪРВИ ГЛАС. Она е твойта женска, бе!

ТРЕТИ ГЛАС. Тихо! Заминавайте в хотела! Попчето, давай го четенето!

В бирарията постепенно гласовете затихват. Чува се само пианото.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (чете от ръкописа). „Любовта беше за древните гърци добродетел-но и обилно по величавост чувство. Те никога не свързваха с любовта идеите за нецеломъд-рие и за неприличие, които израилската доктрина внесе помежду нас чрез християнството. Херодот много ясно ни говори: „У някои варварски народи се счита позорно човек да ходи гол.”

КОСТА КНАУЕР дава чашка на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Отнася чашка на ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Свирейки на една ръка, той изпива мастиката, сочи на КОСТА КНАУЕР да донесе нова.

 

ВТОРИ ГЛАС. Чу ли бе, придворния! Гол! В „Англетер“ облечен няма да ходиш! Варварин с варварин!

ПЪРВИ ГЛАС. Аз мое ли го наварваря на булка ти?

ВТОРИ ГЛАС. Може, ама ако ме ожениш!

Бурен смях в бирарията.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (чете).„Чувствеността е тайнственото, но необходимо творческо условие за умственото развитие. Ония, които не са изпитали до крайност, било да ги възлю-бят, било да ги прокълнат поривите на плътта, са неспособни да разберат простора в пориви-те на духа. Както душевната красота озарява лицето, тъй само телесната зрялост оплодява мозъка. Нека бъде позволено на ония, които жалят навсегда, че не са познали оная опиянена младост на земята, която ние наричаме древен живот, да се вживеят в ония времена, когато човешката голота беше най-съвършената форма... Нека ни бъде позволено да забравим 18-те варварски и лицемерни столетия и да поднесем с възторг своите сърца на безсмъртната Афродита.”

ВТОРИ ГЛАС. Придворния! Чу ли какво ти трябва за умствено развитие, бе? Марш при шафрантиите за акъл! 

Чува се разбутване на столове.

 

ПЪРВИ ГЛАС. Що бегаш, бе! Èла тука да ми цунеш бастоно!

 

В кръчмата се чуват, както аплодисменти, така и викове „позор”и „скандал”. Шум от разместване на столове. КОСТА КНАУЕР прелива пълни чашки обратно в шишето. Крие го във вътрешен джоб.

 

ЙОСИФ МИНЧЕВ (влиза, високо). Затваряме, молим! Скандалджиите повънка! Чупенето се плаща тройно! Двамата с бастоните повънка! Глави ще чупите повънка! Сандо! Перо! Изфърляйте ги тия!

КЕЛНЕР (прибира празните чаши, на ПОДВЪРЗАЧОВ, тихо). Бèгайте се, оти Йосиф Минчев казà: „Аман от тиа боеми! Мàайте ги повàнка, оти ми писнàа на сàйдеро!”

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ (дава знак на ГЕОРГИ МАШЕВ и ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН, че трябва да напускат). Бързо, додето Йосиф Минчев не се сети да плащаме!

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Швабче, на кяр си! Печелиш такса за университета! Пак ще я пием!

ГЕОРГИ МАШЕВ (се появява с рисунка на гърба, другите три ги няма). Йосиф Минчев тайно купи две и една му подарих. 

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Мечо, видя ли как голотийката обува? Няма да вапцаш палците вече!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (на ГЕОРГИ МАШЕВ) Дай парите! Къде ще си допиваме? Аз черпя!

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Няма да черпиш! (Взима парите от ГЕОРГИ МАШЕВ.) Аз ще купя обувки. (На бохемите.) Ако келнерите ни погнат да плащаме, се събираме в „Булевард“, на ъгъла на „Мария Луиза“ и „Цар Симеон“.

Петимата бързешката напускат „Батемберг”. Излизат.

 

  1. ЧИНОВНИЧЕСКА РЕАЛИЯ.

(„Живях в заключени простори”)

 

Стая в Народното събрание. Влиза ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ, сресан, с нов костюм, нови обувки, вратовръзка и нагръдник върху евтина риза.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Добър ден. Явявам се за временен стенограф в Народното събрание.

ЧИНОВНИКЪТ. Известни ли ви са условията на конкурса?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Да.

ЧИНОВНИКЪТ. Ще ви направя диктат със сто двайсет думи в минута... Вашето име, господине?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Димчо Дебелянов.

ЧИНОВНИКЪТ (гледа в списъка с кандидатите). Чета ви дадената ми справка. (Чете.) Роден в град Копривщица, образование средно, работил в Централна метеорологична станция, като писар, бил е стенограф в Народното събрание, коректор във вестниците „Ден”, „Народни права”, в момента стенографира пренията като репортер за Кръстю Раковски и вестник „Напред”. (Поглежда над очилата.) Пишете стихове?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Да, грамотен съм.

ЧИНОВНИКЪТ. Отзивите за вашия бързопис са превъзходни. Ще ви направя петминутен диктат. Избрал съм ваше антрефиле от вестник „Ден”.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ сяда. ЧИНОВНИКЪТ му дава хартия и заострени моливи. Гледа си джобния часовник.

 

ЧИНОВНИКЪТ (чете). „Недостойният хленч на някои писатели, тяхното вайкане пред несгодите е поведение на пазарски хитреци. Могат се изброи стотици примери, че писатели от първа величина, създали цели епохи в литературата, биха могли да завиждат на своите малки събратя в България, ако е въпрос само за жизнени улеснения. Верлен живя и умря в мизерия, пред която биха настръхнали косите на някои „мъченици на изкуството” у нас. Пе-тер Хиле умря на улицата до една пътна врата като последен просяк. Маларме стенографи-раше, за да живее по-сносно, а Жерар де Нервал умря на една парижка улица през мразовита зимна нощ. Един писател е толкова по-велик, колкото е била по-велика мизерията, в която е живял. И затова чакаме нови носители на писателския кръст у нас, достатъчно горди да оби-чат своето дело повече от просешкия хленч и достатъчно силни да се възмогват и презират трудностите на своето време.” (На АМЕР.) Не е ли просешки хленч вашето явяване тук, господине?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. В тази малка и зла София с три ежедневника, три трамвайни линии, два прилични локала, две кина, един театър и единственият автомобил на Вакаро, средства имам достатъчно. Тук аз живея богато. Пари са ми нужни, за да живея бедно в Париж.

ЧИНОВНИКЪТ. Считайте, че сте одобрен.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Но вие лично не сте. От мен. (Забива молива в хартията и го чупи. Става). Ще проявя великодушие и няма да ви напсувам. (Не се покланя, сдържано.) Оставам с най-искрена погнуса. (Излиза.)

 

  1. ЛЮБОВНА РЕАЛИЯ.

(„Ела и дай ми свойта радост ясна...”)

 

Къщата на полковник Петър Петрунов на ул. „Патриарх Евтимий” 1. Сцената е разделена на две пространства: стаята на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ и вестибюл. И двете са в приземния етаж. Във вестибюла има врата към улицата, кахлена печка и четири врати към стаи. Слугинята ДОНКА и ординарецът ГАВ-РИЛ слухтят до ергенската стая, в която са  ДИМ-ЧО ДЕБЕЛЯНОВ и ЕЛЕНА ПЕТРУНОВА. Наредбата е скрин, дървен нар и етажерка с кни-ги. В ъгъла – стомна с вода и спиртник за кафе. Два стола и маса.

ЕЛЕНА носи траур заради майка си. От папката на Георги Машев вади скиците, копия от илюстрациите на Антоан Калбе (Antoine Calbet) към романа „Афродита”. Двамата „редят галерия“. ЕЛЕНА в шепа поднася кабърчета.

 

ЕЛЕНА (сочи рисунката „Хризис в банята”). Тази е Хризис, нали? Куртизанката. На български е Златка.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Тя обаче иска да я наричат с еврейското й име Сара.

ЕЛЕНА. Главата я преписах. (Сочи „Деметриос”.) А това е Деметриос. Деметриос е „плодо-роден”, а Димчо е производно от Димитър. Знаеш ли го?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Знам.

ЕЛЕНА. Имаш ли нови страници за мен?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Още две глави... Преписвай ги веднага, че трябва да бързам. Надя-вам се с парите да ида в Париж. Получих покана.

ЕЛЕНА. Ох, моя Париж! Аз преди три години ходих с мама, Бог да я прости. Кога замина-ваш?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Зависи от пари, от паспорт...

ЕЛЕНА. Паспортът е пет лева. В Градоначалството даваш пет лева такса и след минутки е готов. Нямаш нужда от визи.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Твоя баща е полковник, разполагате... Пък аз съм мастилен роб, с нередовни доходи...

ЕЛЕНА. Но с редовни разходи. (Засмива се.) Ако съм ваканция, ще дойда и аз.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Искам да срещна Пиер Луис и да му поднеса възхищенията си. Такъв успех с този роман на двайсет и седем години, а е захвърлил литературните си занимания. За мен е загадка. Разкажи ми нещо за Париж!

ЕЛЕНА. Аз си правех една променада с империала. Качвах се при „Одеон” на империала „Пантеон – Курсель”.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Какво е „империал”?

ЕЛЕНА. Омнибус, конски трамвай. Той минава през центъра и отива чак до парка Монсо! На покрива има скамейки и гледаш Париж отгоре. Кочияшът седи на висока капра и по дървения паваж тангър-лангър... Минава се около Le Palais Royal, по мостовете на Сена, през la Place de la Concorde, L’avenue des Champs Elysées и оттам към парка „Монсо”, La Plaine Monceau... (Млъква. Над масата е забодена фотография на жена.) Коя е?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Иванка, учителка е в Ихтиман. Беше любов на вятъра... Простих я с една молитва.

ЕЛЕНА. Мога ли да ти чуя молитвата?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. „Сложи ръка на мойте устни,/когато морна да блуждае / криле душата ми отпусне / и безутешна възроптае. / Сложи ръка и запази ме, / да не надвие скръб безмерна / и в гняв и горест твойто име / с похулни думи да зачерна.”

ЕЛЕНА. Бих била честита да имам разлъка с тези думи.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Когато се заех с „Афродита” и й разказах сюжета, тя го намери за порнографически. „Това ли намери да превеждаш?”

ЕЛЕНА. Защо? Свети Павел казва: „Tout est pur ceux sont purs…” И добавя... “et rien n’est pur pour ce sont impurs.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Всичко е чисто за чистите...

ЕЛЕНА. И нищо не е чисто за нечистите. Мен романът ме опиянява. Мога ли да го чета на мои приятелки? А propos, в университета излезе заповед - „Забранява се всякакво спиране на студенти и студентки в коридорите.” Забраняват ни да си говорим с колегите!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Аз ще пусна едно антрефиле в „Ден”.

ЕЛЕНА. Без името ми, нали? „Научаваме се”.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (подава на ЕЛЕНА лист хартия). Това е акростих. Прочети вертикално първите букви на стихотворението.

ЕЛЕНА. (чете). Е-ле-на Пет-ру-но-ва. (Закачливо.) Ce moi! (Чете). „Ела и дай ми свойта радост ясна...” Давам ти я!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Не го чети тук! Срамувам се.

ЕЛЕНА. Срамувай си се!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (моли). Недей, ще се напия!

ЕЛЕНА. Ако пиеш, за да напишеш „Аз умирам и светло се раждам”, аз одобрявам.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Бях безумен. Това стихотворение в съчиненията си ще назова „Балада за черното пиянство“. 

ЕЛЕНА. Ти не знаеш какво си написал! (Брои на пръсти.) „Аз... умирам... и... светло... се... раждам”. (Показва шест пръсти.) Шест думи, а в тях са  световните религии накуп... От орфизма насетне, до нас... Вечният кръговрат на живота. От живот - през смърт, - до живот. В шест думи... „Аз умирам и светло се раждам...” (АМЕР се притеснява, прибързано й дава новите страници от превода.)

ЕЛЕНА (гледа страниците). Чакай да видя краснописа, че не ти разбирам... (Чете наум.)

Във вестибюла ГАВРИЛ премества стола си и се лепва до ДОНКА.

ГАВРИЛ (шепне, на ДОНКА). Доне, оти не даваш да ти цунем медèцо? (Гледа я.) Поцървè. Нешпùтано момè си.

ДОНКА. За тез вулгарности си има слугинско хоро.

ГАВРИЛ. Па ти к’ва си, ма?

ДОНКА. Дама. А тук ма учат на финес.

ГАВРИЛ. ‘Бем ти финесо! Че си умреш нешпипана с тоа финес! Доне, а мене па у казармата мe учùа, дека войнико е горд петел, силен лъв, рабòтен вол и тръпеливо магаре. (Хваща я през кръста.) Кàжи къф ме сакаш!

ДОНКА. Магари.

ГАВРИЛ. Я сам лъф, ма! Ти ми èла у стаичèто, че те спукам от финес!

ДОНКА. Ний в Нова Загора финеса инак го знайм.

ГАВРИЛ. Убаво, че си гукаме фино. Те така: „Гу-гу! Гу-гу!”

Чуват гласа на ЕЛЕНА от ергенската стая и млъкват. ГАВРИЛ и ДОНКА застиват прави до вратата на стаята, за да чуват по-добре.

 

ЕЛЕНА (е седнала, чете бавно от черновата на превода). „Аз бих искала необикновени приключения. Боговете са слизали на земята и са залюбвали смъртни жени. Ах, на коя посте-ля трябва да чакам, с какви молитви трябва да призова ония, които ще ме направят всичко да забравя! А ако боговете не искат веч да слизат, нима аз ще умра като другите? Без да срещна нявга мъж, който да внесе в живота ми трагични събития? Ако някой би ме любил до обожа-ние, с каква радост бих му причинявала смъртни страдания! Аз съм жестока! Иди на стълба-та при входа и, ако дойде някой, кажи му, че съм със своя любовник...“

Междувременно откъм улицата във вестибюла влиза ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. Чува последните дума на ЕЛЕНА, застива. ДОНКА и ГАВРИЛ подслушват на вратата с гръб към него. ПЕТРУНОВ мълчаливо улавя двамата за ушите и ги отвежда да седнат. На ДОНКА бие чакмак, а ГАВРИЛ удря с юмрук по темето. И двамата скачат прави.

 

ДОНКА (се оправдава, шепне). Еленка няма работа в ергенска стая, господин полковник! Да врякне ли да го чакаме?

Следват два нови удара и те сядат. Явно слугинята и ординарецът познават процедурата при бой, защото се навеждат за ритници в задните си части. Получават ги. ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ с пръст на устните им сочи вратата към кухнята. Двамата се изнизват на пръсти. Излизат. ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ е с парадната си униформа. Сваля фуражката, прилепва ухо, подслушва.

 

ЕЛЕНА (е седнала, чете бавно от черновата). „Всичко се говори между куртизанките!   Всички, всички, които са ме пожелавали, са утолявали желанието си при мен: мъже, юноши, старци, деца, жени, девойки. От седем години аз съм спала само три нощи сама. Всички жени са ме виждали в банята, всички мъже на леглото. Само ти никога няма да ме видиш! Силом ти никога не ще ме обладаеш!” Тука  не се разбира.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (чете прав, надвесен над главата й). ”Ти знаеш, че аз не ще те насилвам. Но остави да дойда подире ти. Ти си много горда, но славата, че си отвъргнала Деметриос, скъпо би ти струвала.”

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ изважда револвера си система „Парабелум“, нахълтва в стаята. Заварва двамата четящи. Улавя са косата ЕЛЕНА, силом я изправя на крака. С ритник я изхвърля от стаята. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ е смаян. Сяда.

 

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ (допира дулото до слепоочите на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ).

Господин Ликьор... Нали не бъркам псевдонима ти?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (не помръдва). Амèр.

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ (подигравателно, на руски.). Ах, у вас это пизда-ним! У всех поэтов кое какие пизда-нимы! Я правильно говорю?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Аз казармения хумор не мога да го оценя. Нямам опит.

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. Прав си, господин Ликьор. В моя дом има казармен хумор и казармен ред. Разврат тук няма. Затова и място за теб няма. Утре тази стая да е празна. (С дулото на пистолета ритмично натиска ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ в слепоочитето.) Иначе ... те чака... военно обучение... в моя полк... В Шести... на Негово величество... търновски полк. (Излиза.)

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (сам). Ето, ти си в малката и зла София, и писмото, писано от теб до теб, те намира в дома на полковник Петрунов на „Патриарх Евтимий“ номер 1, за да се порадваш на двойно убийство. Ти се прибираш след полунощ, вторият етаж на къщата необичайно свети. Пред стаята на Елена стои стражар. Елена е затворила очи, спокойна, досущ като заспала. На белия чаршаф, над гърдите й има огромно червено петно. Това е кръв. На кушетка до другата стена е опрял гръб на стената полковник Петрунов. От слепоочието му тече кръв, на пода се търкаля револвер. Чуваш детски плач на сестричките. Ти стоиш без способност да мислиш и разбираш. После цяла нощ с бохемите вървиш из София без посока. На сутринта сядате в кръчма с тайфата и пиете целия ден. Пиянствто ви е мълчаливо и страшно. Но ти не забравяш мъката си, мълчиш, пиеш и плачеш. Няма за теб вселената кът.  

 

  1. КАБАРЕТЕН БЕСТИАРИЙ.

(„... в бездните на сладостни възмездия...”)

 

Кафе шантан „Нова Америка” на улица „Нишка”. От двете страни по дължина на залата са балконите с по маса до парапета. Долу в салона масите са стотина. В дъното е сцената за артистите и музикантите. На сцената са клоуните ДУКО и ПУПА. Поради обилен грим те възраст нямат.

 

ДУКО. Пупо, тази вечер сме две бèстии.

ПУПА. Аз бленувам да бъда бèстия, Дуко! Кажа ли „зверица”, ти се плашиш. Пък бèстия пò бива.

ДУКО. Дами и господа, тази вечер театралния концерт е - Bestiaire d'amour à Sophia! „Любо-вен бестиàрий в София”! Предишната нощ в столицата се разигра една потресающа трагедия, колкото грозна и ужасна, толкова таинствена и необяснима! Командирът на 6-ти пехотен полк полковник Петрунов, в 12 и половина след полунощ с един револверен изстрел уби спя-щата си дъщеря Еленка и после си пръсна черепа.

ПУПА. Дами и господа, любовният бестиарий не е в книгите, той е във вашите спални под юргана! Днес София се тресе от кървава сензация! Къде ще ви я покажат? Само в ресторант и градина „Нова Америка”!

ДУКО. Дискретна забава, среднощна забрава!

ПУПА. На чия сте маса, няма разгласа!

ДУКО. Без жена оттука, нямате клюка!

ПУПА. Без слух и клюка, няма сполука!

ДУКО. Поука! Жена само оттука! (Оркестърът свири туш.) Действие първо на любовния бестиарий! (Сякаш обявява цирков номер).) „Кървава драма в дома на полковник Петрунов. Животът е кратък!” 

ПУПА. И тъй нататък...

ДУКО (на ПУПА). Аз съм полковник Петрунов, ти си щерката Еленка.

ПУПА. Същинските причини на отчаяната постъпка не са установени. Циркулират само догадки, които ще изложим пред вас.

ДУКО. Страшно да се ровя в психологията на баща, който с револвер в ръка се е надвесил над спящата си дъщеря...

ПУПА. Що бе, Дуко? Рови се! Може със сълзи на очи, а може и с радост да е теглил куршу-ма на своя ангел. Знае ли човек?

ДУКО. Добре, почвам да се ровя! (Занича в деколтето на ПУПА.)  

ПУПА (към публиката, високо). Първа циркулираща догадка! Аз съм Елена, 18 годишна студентка по филологиите, имаща пълното покровителство на Венера.

ДУКО (обявява като цирков номер). „Повод за убийството - лек и безгрижен живот!”

ПУПА. Като всички млади момичета, любовта ме въздига и сваля в дъното на живота... (Ситни по сцената.) Аз тичам невиннно на всеки любовен зов.

ДУКО (пее). „Девице, кажи ми, кажи ми да зная, защо ма изтизаваш кат роб на любовта?” (Двамата заедно.) „Кажи ми две думи, аз няма да страдая, а ще заспя навеки във розови мечти!”

ПУПА. Не съм чакала гибелни последици и фатален край.

ДУКО. Симпатична и хубавка, тя дразни вълчите апетити чрез любовни интрижки с едно... (Подигравателно.) „Аз те любя!”

ПУПА. В шеги и закачки аз си убивам времето в университета, на лекциите гледам с пренебрежение и жадувам само едно - нови ухажьори!

ДУКО. Полковник Петрунов, вдовец с цели пет дъщери, се топи от срам и смътни предчувствия за Елена. (ПУПА отваря чадърче, имитира разходка по стъргало. ДУКО притичва след нея.) Започва да я следи и се убеждава в лекия й живот. Отпада напълно духом, че не може да извади  пощръклялата си дъщеря от прегръдката на греха, и безсилен ридае. (Плаче на глас.) Във фаталната нощ Елена, сияюща от щастие, се спира с ухажьор пред дома на полковника. (ПУПА слага ръце върху раменете му.) Възползувани от тъмнината, те се цалуват. (Имитират целувка.) Елена не подозира, че бащата е зад прозореца и се прибира безгрижно в стаята си. (ПУПА си тананика.) Полковникът влиза и командва. (Сурово). Марш в ъгъла под кандилото!

ПУПА (отива до страничната кулиса, кръсти се). Аз се подчинявам и заемам мястото за наказание в къщи. (На ДУКО.) Папà, аз си направих хороскоп. Всяка девойка, родена през моя месец, се отличава с хубост и с напредничави идеи. Аз претендирам за цялостно даване на жената правото на мъжа. А любимо занимание ще ми бъде борбата с онзи орган на мъжа, който му дава пълното право да лишава жената от права.

ДУКО (като цирков номер). „Душевната борба на един полковник!” В кабинета си аз крача неспокойно. Погледът ми е мътен и блуждующ. (Хлипа.) Аз страдам. Излизам в гостната и нареждам. (На ПУПА.) „Утре пиклите до една строени в гостната! Всяка сутрин, щом чуете в полка сигнала „повестка”, строени! А сега – марш в койката!”

ПУПА (ляга в легло). Аз си лягам и спокойно заспивам. Баща ми се връща в кабинета.

ДУКО (ходи по сцената). Аз ще убивам. Обличам парадния си кител. (КЕЛНЕР му помага да облече дрехата. Излиза.) Заставам пред огледалото. (Сресва се. Протяга ръка. КЕЛНЕР му поднася дървена канелка от бъчва. Показва канелката). Манлихеров револвер. Парабелум. (Мирише канелката.) Алжирка! (Гледа си джобния часовник.) Ей, то станало време за убийство!

ПУПА. Бим-бам, бим-бам! Дванайсет!

ДУКО. До дванайсет и половина аз съм цял в колебания. Треперя от гняв. (Тресе се.) Взимам револвера и излизам от кабинета.

ПУПА. „Ужасният час!” Аз спя тихо, унесена в най-вълшебен сън, и бленувам розово щастие. Аз не подозирам, че този, който ми е дал живот, ще му тури кървав край.

ДУКО. Аз съм безумен от скръб и срам. Влизам при спящата Елена. Гледам я и оскърбената ми чест на командир на Шести на Негово Величество търновски полк ме мъчи неистово. (Кръсти се.) Допирам револвера до гърдите на Еленка и опвам спусъка.

ПУПА. Бам!

ДУКО. Нещастницата трепери предсмъртно.

ПУПА (се друса в леглото.) Куршумът пробива сърцето ми на спорна девица, изскача от гърба ми и се забива в кревата.

ДУКО (пъха канелка в устата, сяда в краката на ПУПА.) Аз се стрелям в устата. (Чинела имитира изстрел.) Куршумът пронизва цялата ми глава и скача вън от нея, без да предизвика обаче моментална смърт.

ПУПА (прави място на ДУКО.) Падай, папà! (ДУКО пада в краката на ПУПА, хърка.)

Оркестърът свири „Парад алè“. Клоуните се изправят, покланят се. Аплодисменти.

 

ПУПА. Загадката за убийството е ужким непроницаема тайна. Аз обаче ще ви я разкрия. (Сочи ДУКО). Вие видяхте догадката на една мъжка бèстия! Елате утре заради нашия разкошен бюфет с фини напитки, и ще чуете дамската догадка на скромната бестия Пупа! (Покланя се).

Оркестърът свири туш.

 

 

  1. БОХЕМСКА РЕАЛИЯ.

(„Зад всяка буква аз виждам капка кръв...”)

 

Мансарда на улица „Венелин” 29. „Наредбата” е само креват, маса и два стола. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ лежи в кревата облечен и обут. Неподвижен като мъртвец. В полутаван-ската стая са БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ, КОСТА КНАУЕР, ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН и ГЕОРГИ МАШЕВ.

 

КОСТА КНАУЕР (гледа ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ). Кой ще играе на женски имена?

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ (гледа ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ). Почвай ги, Швабче!

Бохемите играят на „женски имена” престорено весели, но гледат към ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Затворил очи, той слуша без реакция.

 

КОСТА КНАУЕР. Играем по две думи на име. Първи тур! Почвам от Анри дьо Софиà.  (Сочи ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН). Ана.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Покана, пияна.

КОСТА КНАУЕР (сочи БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ). Баща, Анастасия.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ . Вземи я, на вересия.

КОСТА КНАУЕР (сочи ГЕОРГИ МАШЕВ). Мишок, Бонка.

ГЕОРГИ МАШЕВ. Коконка, иконка.

КОСТА КНАУЕР. Амер, играеш ли? (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ не отвръща, сякаш е заспал.) Втори тур! (Сочи ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН). Васила.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Мила, съгласила.

КОСТА КНАУЕР (сочи БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ). Велика.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Извика, изтика.

КОСТА КНАУЕР (сочи ГЕОРГИ МАШЕВ). Васка.

ГЕОРГИ МАШЕВ. Изкряска, изтласка.

КОСТА КНАУЕР. Трети тур! (Сочи ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН.) Гинка.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН . Градинка, гадинка.

КОСТА КНАУЕР (сочи БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ). Златка.

ПОДВЪРЗАЧОВ. Патка, сладка.

КОСТА КНАУЕР (сочи ГЕОРГИ МАШЕВ). Лиза.

ГЕОРГИ МАШЕВ. Прониза, влиза.

КОСТА КНАУЕР (гледа ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ, чието  лице не трепва. Вдига рамене. Сочи ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН). Последен тур! Стефка.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Петолевка, еднодневка.

КОСТА КНАУЕР (сочи БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ). Слава.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Вироглава, шава.

КОСТА КНАУЕР (сочи ГЕОРГИ МАШЕВ). Цветка.

ГЕОРГИ МАШЕВ. Клетка, решетка.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (се обажда). Елена.

КОСТА КНАУЕР. С имена на светици не играем.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (без да отваря очи). Чувайте моята игра с името Елена... „И ето, погребал / в тъга непобедна /надежди и младост /в безрадостен склеп – / аз гасна, аз гасна / в утеха последна – / на спомена в здрача / и плача за теб.” (Бохемите притихват. Като вкаменени са.) Вържете ме. Да не направя и тази глупост да скоча от покрива.    

Подходящо въже в мансардата няма. БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ мълчаливо сочи на КОСТА КНАУЕР  и ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН коланите им. Те ги изсулват и връзват с катарамите отдолу прасците към рамката на пружината. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ с ръка ги отпъжда да си вървят. Един слага ръка на рамото му, друг го потупва по бедрото. БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ го целува по челото. Излизат.    

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Сега ти не виждаш друг живот вън от съня. За теб никой сън не е случаен. Сънищата ти крият скрито обаяние, ти ги разказваш на тайфата като мистично зачатие и вярваш в тяхното сбъдване. Те са твоите прозрения на ясновидец. Ти си фаталист, вярваш във фатума и сънуваш с наслада. Лека нощ.

 

  1. АНТИЧЕН СЪН.

(„На сън се с тебе срещнахме”)

 

Вечер. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ сънува кея в египетския град Александрия от романа „Афродита”. В далечината е статуята на богинята. Носи обичайните си дрехи: вехто сако, панталони, широкопола шапка от велур, дълга пелерина.

Влиза ЕЛЕНА. Тя е куртизанката САРА. С кръгли обици, по ръцете с пръстени, на шията - три огърлици със златни фалоси. Под кръста е препасана с девичи пояс, спускащ се по бедрата. Прозрачен плат от жълт лен е обвит около тялото. Единият лакет се подава под стегната туника. С другата ръка придържа дълъг шлейф. На краката - сандали, привързани с кръстосани кожени ремъци.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС).Къде отиваш тъй нехайно? При своя мъж ли?”

ЕЛЕНА (като САРА, се смее). ”Аз нямам тази вечер мъж. Разхождам се и никого не чакам. ”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). ”Ти не си накичила с тези скъпоценности за пред себе си. И това копринено покривало... ”

ЕЛЕНА (като САРА). ”Гола ли да изляза? Или с вълнени дрехи, като някоя робиня? Аз искам да съзнавам, че съм хубава.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). ”Тия очи не са родени в Александрия. Ти си еврейка, познавам по гласа ти.”

ЕЛЕНА (като САРА). ”Да. Аз съм от Галилея.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). ”Как се казваш, сигурно Мириам или Ноеми?”

ЕЛЕНА (като САРА). „Еврейското ми име в Галилея беше Сара. То е царствено и значи „царкиня”. Ти би могъл да ме ласкаеш с това име. (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС слага ръка на рамото й.) О, не, остави ме да си ида!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). ”Покажи ми пътя за твоя дом, царкиньо!”

ЕЛЕНА (като САРА). ”Но аз не искам! Ти не питаш дали ми е приятно. Знаеш ли дали съм свободна? Знаеш ли любовните ми срещи?”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). ”Ти не знаеш кой съм аз.”

ЕЛЕНА (като САРА) ” Ти си любовник на моята царица Бенерис и господар в моя град... Ти извая статуята на моята богиня Афродита. Но за мен си само красив роб, защото ме искаш. (Приближава го, с гальовен глас.) О, не отричай! Аз зная какво ще ми кажеш: ти не любиш никого, ти си любим. Ти си Възлюбленият, Скъпият, Идолът... Аз зная неща, които ти си забравил. Лесбийката Демонаса се беше клела да умре девственица, а легна в леглото ти, докато ти спеше. И би те обладала насила, ако робите ти не бяха я изгонили гола навън. Всичко се говори между куртизанките! Всички, които са ме пожелавали, са утолявали желанието си при мен: мъже, юноши, старци, деца, жени, девойки. От седем години аз съм спала само три нощи сама. Всички жени са ме виждали в банята, всички мъже в леглото. Но ти никога няма да ме видиш! (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ хваща двете й ръце, буйно я прегръща.) Силом ти никога не ще ме обладаеш!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). ”Ти знаеш, че аз няма да те насилвам. Но остави да дойда подире ти. Ти си много горда, но славата, че си ме отхвърлила скъпо би ти струвала.”

ЕЛЕНА (като САРА)Ти си гнъсен, мнителен, жесток, безчувствен и подъл човек!” (Пауза.) „Добре. Знаеш ли какво трябва да дадеш на една куртизанка, която не те люби, за да я обладаеш?”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС).Аз съм уморен от любовта на други. Искам да ми се отдадеш. Аз имам злато тука, в Египет.”

ЕЛЕНА (като САРА). „Аз не искам злато. Аз искам само три неща. Ще ми ги дадеш ли? (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ кима.) Аз искам сребърно огледало. Искам гребен, изрязан от слонова кост, и една бисерна огърлица.” 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС, с учудване). „Това ли е всичко?”

ЕЛЕНА (като САРА). „Ще ми позволиш ли да си избера сама даровете? (ДИМЧО кима.) Каква клетва даваш?”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). ”Кажи ми клетвата.”

ЕЛЕНА (като САРА). ”В името на Афродита, чиято статуя ти си изваял.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). ”Кълна се в името на Афродита.”

ЕЛЕНА (като САРА) ”Аз искам огледалото на моята приятелка Бакхис, която ми отне любовник миналата седмица. Тя цени много огледалото, то е принадлежало на Родопис, която е била робиня заедно с Езоп, а после е била откупена от брата на Сафо. Огледалото й е вълшебно. То е под третия камък в домашния й олтар.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС, високо). ”Ти искаш да крада!”

ЕЛЕНА (като САРА). ”Стори ми се, че се закле.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС).”Ще направя това, което искаш.”

ЕЛЕНА (като САРА). ”Аз не искам гребен от обикновена слонова кост. Аз искам гребена, който е много по-скъпоценен от огледалото на Родопис. Този гребен е в косите на Тули, жената на великия жрец. Аз имам зъб на Тули. Бях поднесла на Афродита едно синьо було, а на другия ден го видях върху главата на тая жена. Нейният гребен ще бъде отплата за булото.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС).”А как ще го взема?”

ЕЛЕНА (като САРА). ”Ще я убиеш. Ти се закле. (ДИМЧО гледа в земята.) Аз избрах и огърлицата. Искам бисерната седмореда огърлица, която е на шията на Афродита.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС, трепва). ”Ти се смееш над мен!”

ЕЛЕНА (като САРА). ”Аз зная, ти всичко ще ми дадеш. Аз ще получа трите дара.”

Влиза ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. С мрежичка върху косата, в копринен халат и чехли на бос крак. Държи надалеч страничка с превода, чете наум. Застава до ЕЛЕНА-САРА и ДИМЧО ДЕБЕЛЯНО -ДЕМЕТРИОС. Слуша.  

 

ЕЛЕНА (като САРА). ”Ти ще дойдеш при мен утре вечер. Ако искаш нежност, аз ще те обичам като дете. Ако искаш редки наслади, аз не ще ти откажа и най-мъчителните за мен. Аз ще танцувам сластни танци. Ти ще видиш Сара, която любиш, но която още не познаваш. Ти не знаеш колко хубава съм аз. Как би си играл с гърдите ми, как би огъвал талията ми в ръце, как би треперил между коленете ми, как би изнемогвал върху движещето се мое тяло...” (Скръства ръце, сякаш крие гърдите си. На ПЕТЪР ПЕТРУНОВ, като ЕЛЕНА.) Какво търсиш в банята, папà?

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. В тази гнус пише... „През време на къпането тя почваше да се самообожава. Всички части на тялото й будеха у нея желание за ласка. Тя си играеше по хиляди начина с гърдите си. Понявга тя по-силно се отдаваше на неизчерпаеми пожелания, и никое място не беше неудобно за тоя бавен и придирчиво изнежен отдих...”  Я да те видя – какъв е този изнежен отдих!

ЕЛЕНА. Излез или ще пищя!

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ (се кръсти). Господи, ти напред, след теб и аз! (Излиза.)

ЕЛЕНА. Къде сме, Амер? Това не е ли малката и зла София!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Не, ти си в Александрия. Това е морето, а там на юг са пирамидите. 

ЕЛЕНА. Тъкмо професор Балабанов ни чете за бестиариите. Два века подир Христа е първият известен ръкопис, от библиотеката в Александрия. И - хоп!- аз съм в Александрия! (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ протяга ръка да погали косата й. Отдръпва се, като ЕЛЕНА-САРА.) ”Утре. След даровете.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). ”Ще ти дам даровете.” Но не бягай от мен! Аз те сънувам, Елена! Остани си в съня ми! Моля те, не желая да се събуждам!

ЕЛЕНА-САРА побягва с веещо се след нея було. Излиза.

 

  1. СЛУГИНСКА РЕАЛИЯ.

(„...скъп мирис на роден царвул.”)

 

В гостната стая у полковник Петрунови слугинята и ординарецът са посетени от РЕПОРТЕРЪТ. ДОНКА е в „господарска” лятна рокля, на главата с жълта шапка с две черни пера. ГАВРИЛ е наметнал върху войнишката униформа копринения халат на полковник Петрунов. На краката - офицерски ботуши с шпори.  

 

РЕПОРТЕРЪТ (на ДОНКА). Хубава шапка имате.

ДОНКА. Такъва шапка са рекомендува на жени с мойти очи. Гняздо и цвитя пембè тряба да са ми кацнали, ама и тъй бива.

РЕПОРТЕРЪТ. Говори се, че тук са се вършили небивали атентати срещу морала?

ДОНКА. Ши приказвам ко’то сам чула и ко’то сам видяла. С Еленка интимно не сме приказ-вали. Аз предà и моди тъчà. Пък тя са облачаше по курса на парижкити креации. Читеши по журнали и модити й бяха на устата. Че и мен учиши.

РЕПОРТЕРЪТ. Тук е бил квартирант един млад бохем. Покойната познаваше ли се с него?

ДОНКА. Чи как? По нея един бюлюк съблазни ей тъй рипкаха! Онзи... (Сочи вратата.)... я дебнише да го прайят пълното притежание. Изкусен беши по женската част. На минутката й отгада нервената натура и я помами...  (Сочи вратата.).  Нашъта беши са накиприла с проз-рачен халат, та онзи да й обозрява дибидюса. Инак я биваше – крачката лъснат мрамор, тука хубавичко наляти, дупцето вирнато, люшка го подобаващо...  

ГАВРИЛ (смаян). Дека я видè, ма?

ДОНКА. В банята бе, Гавриле! В таз къща само теб не съм къпала и трила! (На РЕПОРТЕ-РА.) Аз и телякиня бяф. От мънзъркото до полковника, наред.

РЕПОРТЕРЪТ (пише бързешката). Така. После?

ДОНКА. Онзи, дет полковника му думаше „господин Ликьор”, удари ключа. Теб лъжа, мен истина, ей туканка ма прониза. Рекох си: „Стана тя!” Дадох си кураж и турих ино ухо на вратата да я вардя от лековерието. Ей, голяма ни е слабост!.. Джумулят нещо по французки, ама гальовно джумулят! Гледам, гърдите ей тъй са дигат и падат на бързи въздишки. Сега, ко’то да си приказваме, тез кръглости имат изглед!

ГАВРИЛ. Нали си слушàла, ма? Как си гледàла? През ключò ли гледà? (Заканително.) Доне! Прàиш за кьотек работа!

РЕПОРТЕРЪТ (бута ГАВРИЛ да мълчи). Какво се чу после?

ДОНКА. Амчи к’о, свали фитиля на лампата и нагоди ина мрачина. Вярвам да са я зафанали пълната забрава.  

РЕПОРТЕРЪТ. Да разбирам ли, че е имало гърч на девическия морал?

ГАВРИЛ. Къф гърч те патùл, бе! Цунàли се, вие – леле, светò че загине!

ДОНКА. Не съм видяла, само чуф да го сящат сичкото блаженство. Господине, г’а има мрачина и млада жена, - к’о да приказвам?

ГАВРИЛ. Доне, полковнико, ако беше жив, да те е утепàл! Те тука!

ДОНКА (невинно). Защо бе, Гаврил?

РЕПОРТЕРЪТ (на ГАВРИЛ). Аз слушам жив роман, тоя  тука... Къв си ти, бе?

ГАВРИЛ. Вестовой бех у полковнико.

РЕПОРТЕРЪТ. Не може шоп да е вестовой на полковник Петрунов!

ГАВРИЛ. Оти да не мое? Я си станàх вестовой, оти полковнико ни руча войнишките гòвна и ги аресà. Че питаш – как! Я, кога изпаднàх у казармата, интенданецо ни строи и каже: „Тоа е от дивото шòпье. Егати дръвениàко!” И ме турù кенефчия, да товàрим гòвната на целио полк у лайнярка за у Перловската рèка. Я цел ден у гòвна. Две иляди гъзища! Прикàжем си: „Па ти и на вòньо свет че вòниш!” Секой бéга от мене, я садé на коньо Стойнé прикàжем. Обаче се сетùх голема гяволия. Викам на интенданецо: „Дай да нàправа един бостан дини за òфцер-ската трапезария!” „Кат си луд, маай!” каже. И я почнàх да тòрим една нива с гòвната на Шестио на Негово величество пехотен полк. Сто лайнярки треба да сипàх у бостàно. Станаà те толчави дини и òфцерята целио август и целио сиктември ручàа лайняни дини. Сто лайнярки изручаа! Мене ми кеф на сръце, на офцерята им блàго на гъзò! Прочу се я с тиа дини и полковнико ме ‘зе за вестовой. Возим си го с пайтоно, кòпам си у дворо, òдим на пазар с Донка за магаре, нòсим вòда кога се бàнят, пèрем черги... Абе отживèх си! Е го, мрътав, а че ни пишат имената у вестнико! На вòньо свет ойдè и па се грижи!

РЕПОРТЕРЪТ (на ДОНКА). Полковник Петрунов знаеше ли за тези визити при бохема?

ДОНКА. К’а щяло дан’ знай! Тя искаше да бяга с Ликьора на трена за Париж! Те кат’ са карат тук, аз, к’о да прайя, и слушам. Еленка му рече: „Аз та оставям да се жениш за твоята ямболска мадам, но ти ми даваш пари за един месец в Париж!” „С кого, ако мога да знам?” А тя му вика, че туй било тайна. „В моята къща тайни няма! С господин Ликьора ли? Да си четете онази гнус в трена?” Тя му са връцна натъй. Не му говори, ама събра рокли и бильо в два куфара и под кревата. Мен не мий туй рабутата

, ама я обадих.

РЕПОРТЕРЪТ (пъха пари в ръцете на ДОНКА). Утре ще дам повече. Това е скандал за милиони! (Целува ръка на ДОНКА, ласкае.) Благодаря ви, госпожице.

РЕПОРТЕРЪТ излиза.

ДОНКА (сочи ръката си). Видя ли го как’о е нещо финеса? (Прибира парите в деколтето.)

ГАВРИЛ (плюе ядно на килима, разтрива с крак) Я па ютре на репортàро че кажем: „Господине, гяволо, когàй нèма шо да рàботи, си поèбава дèцата.” Сетù ли се? И пàре че сàкам! Тоа му кажем „òфцери”, оти са òфце шашави, он пише и не чуе. ‘Бем ти залупеняко! (Излиза.)

 

  1. АНТИЧЕН СЪН.

(„Властта ти на демони власт е...”)

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ сънува Свещената градина в Александрия от романа „Афродита”. Носи обичайните си дрехи: черна велурена шапка, вехто сако  и панталони, пелерина.

Влиза ИВАНКА - висока и тъмнокоса. Облечена е в яркопурпурна туника, без орнаменти. Само на гърдите - две черни звезди. На краката - малки обувки от синя кожа.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Как желаеш да те наричам? Ти не си учителката Иванка от Ихтиман. Ти си египтянка.

ИВАНКА. Не бива да ме наричаш Иванка! В твоя сън аз съм жената на великия жрец.  Името ми е Тули. Дойдох в съня ти да ме убиеш. Как изглеждам в съня ти?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Кожата ти е тъмнокафява, устните дебели, раменете нежно очертани, тънката ти талия се сгъва под тежестта на пълна шия.

ИВАНКА. Таз фигура не е моята, но нищо. За насън бива. Може ли да не ти говоря?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Не е нужно, ти спиш. (Отвежда ИВАНКА до мраморна пейка.) Жената на великия жрец седи на мраморна пейка край гората, откъдето се вижда морето. Тя седи със затворени очи, отпуснала ръце. Спи и тихо сънува. (ИВАНКА сяда, отпуска ръце, затваря очи). Спи и сънувай нещо!

ИВАНКА. Аз сънувам теб, Димчо. Ти ме убиваш в сън по теб. Защо го правиш?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Заради една куртизанка. Сара е еврейското й име. Тя е моята царки-ня. Моята царкиня не иска злато и скъпоцености, а три безподобни престъпления. Днес аз бях в дома на Бакхис, който намерих празен, и откраднах огледалото й. Това бе първото престъпление. Сега съм тук, в Свещената градина, за да те убия за един гребен.

ИВАНКА. Аз те искам за съпруг, ти ме убиваш. Не съм твоята царкиня. Ти не си на себе си, в главата ти е само Сара, Сара, Сара!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Ти позна. „Това име трескаво биеше в ума му. Да я задоволи, да я завладее, да я заключи в прегръдките си, да избяга с нея в друга страна, в Сирия, в Гърция, в Рим,  там, дето той няма да има държанки, а тя любовници – ето какво трябва да направи и то веднага, веднага!”

ИВАНКА. „Той се наведе над нея безшумно. (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ пристъпя до спящата ИВАНКА. Вади дълга игла от косата й, забива я под лявата й гръд.) И като измъкна една от двете златни игли, забодени над ушите й, той я заби под лявата й гръд.” (Главата й клюмва.)

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Аз те убих.

ИВАНКА (със затворени очи). „А тя би му дала гребена си от любов. Но той не й го поиска, явно Сара бе казала, че иска престъпление, а не някакво старинно украшение, забодено в косите на млада жена. И той се примири с проливането на кръв. (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС крие гребена под дрехата си.) Пъхна под дрехите си гребена от слонова кост и се зае да извърши третото престъпление, поръчано от Сара, да вземе огърлицата на богинята Афродита.” (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС изважда иглата изпод гърдата на ИВАНКА. Тя отваря очи.) Ти отиваш на рандеву с Лалка, нали?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (забожда златната игла в косата й). Да, тя е Афродита. Красотата й е неземна.

ИВАНКА. Защо трябваше пред очите ми да почваш този роман?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. За чистите всичко е чисто... Две стихии се срещнахме. Стихиите място не подбират. Ти ли ни прати блюстители на морала и стражари? Да се качват по стълба и да ни заничат в стаята – не блудстваме ли в твоя град? Те и в участъка ни водиха! Не сме годеници, а сме щастливи! Как може! Лъгахме, че сме годени да си отдъхнат.  

ИВАНКА. Знам, че ме подозираш. Не съм ги пращала аз. Бил е някой, който е искал да съси-пе репутацията ти. Да ме отърве от теб.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Каква репутация, след като превеждам „порнографически роман“? Помниш ли какво ми каза?  

ИВАНКА. Вярно е. Намирам романа за нескрито порнографически. Представям си да попадне в ръцете на мои ученици. Ще им причини неприсъщи за възрастта вълнения.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. За себе си допускаш ли „неприсъщи вълнения”?

ИВАНКА. За мен върховно вълнение ще бъде, ако някой ден се венчаем скромно.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Които се обичат, не бива да приемат веригите на брака!

ИВАНКА. Ще рече, всички венчани не се обичат?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Да се венчаем с теб? (С явен сарказъм.) И как само ще си живур-каме щастливо? Мъничко селце, в селцето къще и в къщето двамцата с теб. Венчани даскали! Ставам аз малко махмурлия: „Иванке, кафе или чай, скъпа?” „Чай, скъпи!” „Добре, скъпа!” Отиваме в училището, там студеничко, ветровито, ама нищо... Вечер се връщаме и палим печката. Аз лежа на кревата по гащи и риза, чета, ти до печката вариш фасула. „Става ли боба, скъпа?” „Още малко да поври, скъпи.” „Добре, ще почакам. Чушка тури ли, скъпа?” „Турих, ама само една. Аз люто не обичам, скъпи.” „Аз пък, скъпа, много обичам!” „Аз пък хич не обичам и туйто!” Не ми трябват годежи, сватби и робство за цял живот! Аз искам да бъда свободен!

ИВАНКА. Ела да сложа ръка на твоите устни. (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ коленичи пред ИВАНКА. Слага длан на устните му.) „Сложи ръка на мойте устни,/когато морна да блуждае / криле душата ми отпусне / и безутешна възроптае. / Сложи ръка и запази ме, / да не надвие скръб безмерна / и в гняв и горест твойто име / с похулни думи да зачерна.” Аз те запазих. (Вади иглата от косата. Подава му я). Убий ме пак.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. В романа е само веднъж. Ти си мъртва. За мен.

На пейката ИВАНКА се отпуска, сякаш убита. Потъва в мрак. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС влиза в храма на богинята Афродита. В полумрака ЛАЛКА е статуя. Тя се възправя върху постамент от розов мрамор, отрупана със скъпоценни подаръци. Косата й е сплетена така, че забулва челото. В едната ръка държи огледало, с другата допира седмореда бисерна огърлица. Една перла, по-едра от другите, сребриста и продълговата, виси между гърдите.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (се появява зад статуята). Тя е благослов в безутешния ти живот. Красива е, с весел нрав и ненадмината по лекота на духа. Тя не приема условностите в обществото, което е рядкост за нашето време. Всички я обичат и всички злословят за нея. Срещите ви са смях и веселие. Но ти имаш прозрение. Съдбата няма да я гали, тя ще има незавидна участ. Ще заболее от паралич, но с недъга си ще те надживее и ще почине девет години след теб. Вие и двамата не сте за времето, в което живеете. 

ЛАЛКА (сякаш си спомня). „Той трепереше, той изнемогваше, той почна да се смее от радост. (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ гледа статуята, смее се, гали я.) Ръцете му блуждаеха по голите ръце, притискаха студената и твърда снага, спускаха се надолу по нозете, милваха корема...”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. „При всяка извивка неволна / на моя стремителен път, / пресрещаш ме хищно-разголена / с цветята на своята плът.“

ЛАЛКА (гледа ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ от постамента). „Той се протягаше с всички сили съм това безсмъртие.“ (Като ЛАЛКА.) За чистите всичко е чисто, Димчо.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. И нищо не е чисто за нечистите, Лало.

ЛАЛКА. „Той повдигна перловата огърлица, свали я, целуна протегнатата ръка, овалната шия, вълнистата гръд, полуотворените мраморни уста.” (ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ сваля бисерната огърлица, целува протегната ръка на ЛАЛКА, шията, гърдите, устните.)

ЛАЛКА (започва „еротична игра на думи”.) От град кой да е ми се обажда не кой да е, моля ти се, и ми иска не кво да е, а сърцето! Аз да не съм коя да е?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Не го давай на кой да е, щото аз на коя да е, не казвам кога да е, че нещо кво да е, ще ми падне за кво да е, без да плащам как да е.

ЛАЛКА. На всички от къде да е, аз казвам кога да е, че нашето кво да е, не го правим как да е и къде да е!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. На която и да е, без да си платя за кво да е, аз не си давам кво да е! Ние без авоари на кви да е, не говорим за кво да е и кога да е.

ЛАЛКА. Затуй къде да е, без кво да е, на кое да е, да не говорим кво да е, и да ни слушат кои да е.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (прегръща ЛАЛКА). „Почивка за пътници морни, / за бодри - коварна вълна, / в скрижалите твои разтворени / аз гибел прочитам, жена!

ЛАЛКА. Как можа да пуснеш онова съобщение, че сме сгодени? „Лала Ганчева, учителка, и Димчо Дебелянов са сгодени!” Знаеш ли какво ми докара? Аз чест нямам ли?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Лало, виж как стана. Тогава се разделихме на гара Белово, аз пътувах за София. Срещам един приятел. „Как си?” „Добре”. „Какво ново?” „Сгодих се.” „Хайде де, не вярвам! За коя?” „Не е важно! За една...учителка”. „Как се казва?” „Лала Ганчева”. „Е, хайде честито!” „Ама то е само на шега! Ще се вземем...” „Кога?” „Точно след десет години!” (Смее се.) „Видя ли, че е шега?” „Нищо, аз ще пиша във вестника, че си сгоден.” Кажи сега – къде ми е вината? Нали така си обещахме? Че се годяваме в участъка за парлама, а се венчаваме след десет години! И двамата пострадахме. Аз повече.

ЛАЛКА. Защо ти повече?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Изгубих доверие... Най-много пред жените.

ЛАЛКА. Защо?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Ще мислят за мен лошо. Че съм сгоден.

ЛАЛКА. Това лошо ли е?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Много лошо.

ЛАЛКА. Ами аз? Аз не пострадах ли?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. И двамата. Квит сме.

ЛАЛКА. Довиждане. Ще се видим подир десет години.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Аз съм вече кандидат за Карлуковския приют. Всички мои пътища водят към там. Ти ще ме последваш, рано или късно. Подир десет години – ще ме намериш в Карлуковския приют! Там те чакам!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ носи в ръце бисерната огърлица на Афродита. Излиза.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (сам). Ти не мамиш твоите любими, а откровено пристъпяш към тях. Сърцето си поднасяш с доверие и чистота, но те не те разбират. Те са скъпернички на чувства. Ти не се озлобяваш, достатъчно ти е мислено да изживяваш любовта си. Затова в душата и във въображението ти живеят едновременно по няколко образа на жени, до една - близки, мили и любими. До една! (Излиза.)

 

  1. КАБАРЕТЕН БЕСТИАРИЙ.

(„... прегръдки разтваря тя с огнена лъст...”)

 

Сцената в кафе шантан „Нова Америка”. Клоунът ДУКО е с бял кител, окичен с бутафорни медали, панталон с лампази, фуражка и сабя. ПУПА полулежи на диван в кожено палто.

 

ДУКО. Добре дошли в любовния бестиарий, дами и господа! Столицата е зверилник, а вие гладни за „Bestiaire d'amour” зверчета! Не вярвате ли? Гледайте нашия „Бестиарий в спалнята”, щом не вярвате! За вашите спални няма да говорим!

ПУПА. Те не са спални! Те са клетки за бестии! (Сочи себе си.) Вижте една бестия.

ДУКО (сочи ПУПА). Бестията Пупа!  

ПУПА (сочи ДУКО). Бестията Дуко! Какво правят две бестии на едно място?

ДВАМАТА (в един глас). Бестиарий!

ПУПА. Дуко, ти оскверни името на невинното девойче Елена с мръсни инсинуации! При аутопсията докторите са установили пълна девственост!

ДУКО. По-пълна от твоята?

ПУПА. Моята не е пълна, тя е вечна! Докторите са заявили, че за първи път виждат такава чиста девственост. А ти клюкареше тук, че била такава, била онакава. (Към публиката.) Дами и господа, ще чуете цялата истина за бащата - мазен прелюбодеец и жесток убиец! (На ДУКО.) Дуко, ти си Репортера и Полковника,  аз съм слугинята Донка и коцкарката на Петрунов - Зарчето.

ДУКО. Защо Зарче?

ПУПА. Защото съм „зарче”, Дуко. Ако ме обърнеш натъй съм „еш”, а натъй „беш”. А ти си моя полковник Пепчо. (Щипе го по бузата, глезка се.) Пепчо, ще правим ли еш-беш?

ДУКО (гледа се в слабините). Зарче, свири „за бой”! Обаче пианисимо. (ПУПА „свири с две ръце”, пиколо свири военния сигнал „за бой”. Гледа се в слабините.) Не съм готов за бой. Подай за „отбой”! (ПУПА „свири с две ръце”, флейтата свири „отбой”.) Дай първо да си играем на репортер и слугинка, после пак на Пепчо и Зарче. (На ПУПА, като РЕПОРТЕР.) Госпожице Донка, говори се, че в този дом са се вършили небивали атентати срещу морала?

ПУПА (като ДОНКА). Полковник Пепчо нареждаше на вестовоя: „Ей, дивак! Качвай петтях пикли на файтона до Княжево на расотка и три часа да ви няма!” Тогаз пристигаше оназ ямболийка да го правят атентата и да го пият любовния елексир! Тя ина престорена-престо-рена, от пътя се вижда, че е по тънките услуги!

ДУКО. Зара каква жена е?

ПУПА. Първа коцкарка! Чете как живеят коцкарките в Париж и ги подражава!

ДУКО. Донке, в Париж са демимонденки, а у нас леки жени.   

ПУПА. Хич не е лека тя! Да я видиш как изтежко са носи! Иде с кожено пàлто, отдолу връз дибидюса една прозирна нощница само! Нашичкия само я погледне и, - теб лъжа, мен истина, - сякаш светкавица я съблача! Пàлтото и ношницата на пода! Гола, пък с ажурни чорапи и шапка с пера. Крака разкошни, господине, мраморни! А подпират едно разтуряно тяло. И ей тъй му са кърши напреде. (ПУПА демонстрира разлюляна походка.)  Ей, подлуди го с престорени иширети таз коцкарка!

ДУКО. Говори ми за моя светкавичен поглед!

ПУПА. Мигновено съблачане причинява. С поглед й отнася пàлтото! (Хвърля от раменете си коженото палто.) Сега, че красиво тялото, две думи няма, ама душата й развалена! (Показва.) Сластните й бърни похарчени от любовен огън и ей тъй виснали. И не са целуват кат хората, ам са катурват в кревата. (Поляга върху дивана.) Тя нарочно в кревата, дет на 14 ноември 1909 година госпожа Петрунова го заспа дългия сън. Хвърли си плода и дюшека прокапа от кръв. И тез двамцата в него креват. Щот разврата пощада не знай! Полковника викаше: „Зарче, ела да ме утешиш!“

ДУКО. Как се утешаваха по-точно?

ПУПА. Полковника я накъчи, тя лашка гърди, и го докарва на ачик разврат. Да ти тече пот на бразди, туй не е аджамийска рабута. Не е проста коцкарка таз ямболийка!

ДУКО (като репортер). Госпожице Донка, този дърт пръч не беше ли мръднал по жени?

ПУПА. Беше си развалил мозъка. Преди убийството докторите намериха у полковника кривене на долната устна. (Криви устата.)

ДУКО. Разврат с последвала идиотска лудост.

ПУПА. Пък напоследък все намръщен, все зло гледа, все пиян. (ДУКО става кривоглед.) И маясъла го мъчеше с нервени настроения! Аз му купувах илачите.

ДУКО. Маясъла е виновен! Той е причина за отцеубийството!

ПУПА (на ДУКО). Дай тука мозъка! (ДУКО пъха глава в ръцете й. Роши косата му.) При аутопцията на мозъка са доказа, че е убивал в пълна налудност. (ДУКО подскача на куц крак, тръска глава, сякаш има вода в ухото.) Дуко, какво правиш?

ДУКО. Чакай да ми изтекат глупостите, дето ми ги наговори. (Подлага шепа под ухото. Шепата му се „пълни с глупости”.) Глупостите на една фарашкиня! („Хвърля глупости” в публиката.) За вас може да стават, но за бестията Дуко – не! (Сочи ПУПА.) Чухте ли я таз фарашкиня? Маясъла го блъснал в мозъка! Ужким луд. Луд, ама Еленка е стреляна в сърцето точно. Според вещи лица, човек, ако цели преднамерено не би могъл да удари толкова сполучливо. Дами и господа, има и трета догадка. Между бащата и дъщерята е имало еш-беш, подробностите в „Нова Америка”! Само в „Нова Америка” ще чуете за долното кръвосмешение в дома на един полковник и началник на цял полк!

 

 

  1. РЕДАКЦИОНЕН СЪН НАЯВЕ.

(„... не спирай ме хищно-разголена, рабиньо на жадната плът!”)

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ е сам в редакцията на вестник „Напред”. Носи обичайните си дрехи, вехто сако и панталони. Остри моливи, готви се да стенографира. Телефонният апарат звъни.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (вдига слушалката). Готов съм да пиша, господин Раковски…

ГЛАСЪТ НА КРЪСТЮ РАКОВСКИ. Имам линията за пет минути. Тук е опашка. Случки-те дай за набор с отделни заглавия. Записвай! (ДИМЧО стенографира.) Вчера телефонът в Търново цели часове беше зает от внучетата на Гешова. Министри и кореспонденти протест-ираха, задето им се отнема възможността да информират обществото за събитията. Вчера всички министри, пребиваващи в Търново, са били в еленския балкан на гуляй. А в София не знаят. Не знаят още, че охраната на царя е усилена. Освен специалната охрана, в Търново са изпратени маса дедективи начело с техния шеф Белев. Едва ли от Освобождението насам Търново е виждало толкова гости. Невероятен е наплива на хора за откриването на Великото народно събрание. Всички квартири са заети или ангажирани. Хотели, училища, казарми са на разположение на гостите. Градът е украсен и почистен, улиците с нов калдаръм, зданията пребоядисани. Всички шосета към града са поправени. В Търново всичко е скъпо. Кафето преди тук се продаваше по 10 стотинки. Вчера келнерите искаха 15 стотинки, тъй като били пристигнали депутатите. Днес за същото кафе искат 20 стотинки, защото дошъл царя. Утре цената може да скочи на 25 стотинки. Това и в София го няма. (ГЛАСЪТ НА КРЪСТЮ РАКОВСКИ заглъхва.)

В редакцията мълчаливо, потънал в четене на превода на романа „Афродита“, влиза ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. В копринен халат, на краката с чехли. Косата си притиска назад с копринена мрежичка.

 

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ (чете). „И когато с огледалото, гребена и огърлицатата Деметриос влезе в своя дом, яви му се сън и такъв беше той... На острова има една жена. (Влиза ЕЛЕНА. Черна туника и черна роба отгоре крие тялото. На главата - широкопола шапка с черен воал. Лице под воала няма. ) Тя стои пред входа на единствено жилище. Черна туника загръща тялото на тая жена, една по-черна роба загръща туниката. Деметриос вижда само косите на това траурно видение. Той познава, че тя е Сара.

ЕЛЕНА (на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ, подкупващо). „Ела и върви подире ми.” (Излиза.)

ГЛАСЪТ НА КРЪСТЮ РАКОВСКИ (диктува). Министрите пристигнаха с пътническия влак и от гарата отидоха да разгледат вилите за царските особи. До вилите има курник. „Това трябва да се махне”, развикаха се министрите. „Работниците си почиват сега, отпосле ще го махнат”, отговаря надзирателят. „Вие все си почивате, а ние работим!” Има робска загриже-ност у министрите за своя господар. А те са хората, които ще ограничават правата на българ-ския монарх. За кои права говоря? За 10 години цивилната листа на Фердинанд е увеличена от 600 хиляди на 2 милиона и 80 хиляди лева, което е увеличение от 350 %. „Заплатата” си той иска винаги предплатена в злато. Българският „първи гражданин” се съмнява във валид-ността на българските ценни книжа. 200-300 хиляди му се дават, като премия, за изнасянето на златото вън от България. Както виждате, Фердинанд е не само добър патриот, но и добър финансист. Особено, когато се касае до домашни сметки. (ГЛАСЪТ НА КРЪСТЮ РАКОВСКИ заглъхва.)

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ (чете от ръкописа). „Още първата им любовна прегръдка е тъй хармонична, че те не помръдват, за да познаят по-дълбоко нейната сладост. Едното й бедро гори, стегнато между двете му нозе, а другото, тежнее връз тях. Те стоят неподвижни, прегърнати, но не проникнали още един в други и потреперват от растящата възбуденост на желанието, което не искат да удовлетворят. Те се опиват един от друг, като забавят послед-ната сладост на своята любов...”

ГЛАСЪТ НА КРЪСТЮ РАКОВСКИ (диктува). Часът в един и половина топовни гърмежи известяват тръгването на царя. В каляската царят стои отляво, царицата отдясно. Срещу тях е княз Кирил. Царят е облечен във форма на пехотен генерал. Царицата е в разкошен костюм с дълъг шлейф, обвит с маргарити. На главата тя носи диадема отрупана с едри бисери. От диадемата назад се спуща бял воал. Едва ли Цезар след победата си над галите е пристъпвал тъй тържествено, както пристъпваше днес Фердинанд между двете редици депутати от бол-шинството. Надменен поглед, който ту се вдига към ложите, ту се връща снизходително към депутатите, със самодоволна усмивка, напомняща играта на изкусен актьор. Ако за щастието на народа стигаха само царските маниери, българският народ може да се счита за най-честит. Днес аз видях защо той се е наложи на българските политикани, които като всички прими-тивни хора, имат тежнения към царската осанка. Пред него те благоговеят. Аз бях поразен от унизителната роля на Гешов, когато съобщи с гръмовен глас: „Негово величество царя иде!” Ако не беше фрака и мустаките, човек можеше да го вземе за уличен бозаджия. (ГЛАСЪТ НА КРЪСТЮ РАКОВСКИ заглъхва.)

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. Когато устните им се впиват и лицата се доближат, очите на Сара му се виждат огромни. Целувката им няма край. Сякаш под езика й има магьосана вода. Езикът се сгъва и разпуща, вдава и издава, приличен на цвят, който като овален плодник, ту се разпуща, ту се втвърдява, за да затрепти. Достатъчно е само да помръдне краищата на пръстите си, за да потънат и двамата в мрежа от трептящи гърчения, които се пробуждат надлъж по телата им и замират...”

ГЛАСЪТ НА КРЪСТЮ РАКОВСКИ (диктува). Царят отваря тронното слово да го чете. Става Стамболийски и се обръща високо към министър Гешов: ”Господин Гешов, вие вър-шите едно беззаконие! Царят няма право да отваря Велико народно събрание!” Настава  суматоха. Царят плахо гледа и се мъчи да разбере що става. Министри и публика са слисани. Още при първите думи на Стамболийски болшинството крещи „долу” и ръкопляска на царя. Земеделците и социалистите седят на местата си. Гласът на Стамболийски се възвишава над виковете на болшинството. Земеделците почват да тропат и викат: „Ние протестираме! Вие нарушавате конституцията!” Ужас е обзел публика и присъствуващи. Всички са станали и наскачали по скамейките, викат или ръкопляскат. Дипломатите следят най-живо демонстра-цията на социалисти и земеделци. Виковете продължават няколко минути. Шумът става оглушителен. Царят стои, мълчи и се чуди какво да прави. След няколко минути земеделците престават да викат. Царят, блед като платно, почва да чете тронното слово. (ГЛАСЪТ НА КРЪСТЮ РАКОВСКИ заглъхва.)

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. Никоя природна гледка не е достойна за възхищенията на оня, който е видял в ръцете си превъплъщенията на жената. Ту свита, ту отпусната, Сара се гърчи и задъхва, извърнала глава назад. В огрените й от признателност очи свети обзелата я зашеметеност...”

ГЛАСЪТ НА КРЪСТЮ РАКОВСКИ (диктува). Церемонията  беше помрачена от протестите на земеделци и социалисти. Това, което ми се е случвало да чувам по света, Фер-динанд не беше чувал в българския парламент. Този протест можеше да бъде по-пълен, ако не беше колебливостта на земеделците. Но и така освиркването на княза ще остане като една велика дата. Объркването на Фердинанд се видя от силната въздишка, с която скри смуще-нието си. След края на церемонията Фердинанд се отправи към Стамболийски. Сне пенснето си и го погледна втренчено. Каква промяна имаше в този поглед! С любопитство, ирония и дръзновение гледаше Фердинанд на Стамболийски като на извънредно насекомо. Това беше първата схватка между левицата и двореца. Ние не преувеличаваме нейното значение. Затова чакаме с интерес как ще се развие този конфликт по-нататък. (Пауза.) Успя ли всичко да запишеш?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Дума не съм пропуснал, господин Раковски.

ГЛАСЪТ НА КРЪСТЮ РАКОВСКИ. Редактирай и давай за набор. Не забравяй да пишеш – „от собствения ни кореспондент”! Дочуване.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Разбрано, господин Раковски. (Оставя слушалката върху вилката.)

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ (чете). Деметриос съзерцава в някакъв религиозен страх беснотата на богиня. (Влиза ЕЛЕНА. Отмества листовете, поляга върху масата.) Таз беснота е въплътена в женското тяло за свръхчовешките гърчения, на които той е причина да възбужда или възпира по своя воля за хиляден път. Той вижда всички жизнени сили да се устремяват, за да създадат нов живот. Гърдите й са наедряли и са приели величавостта на майчинството. Свещеният корем на жената извършва зачатието... И над всичко той чува стенанията й, ужасните нейни стенания, с които тя предварително оплаква мъките при раждането.” (Излиза.)

 

ЕЛЕНА целува безплътно ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ през вуала, гали го безплътно по косата. Излиза.

 

 

  1. АНТИЧЕН СЪН.

(„И греховната жажда неспирно расте”)

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ сънува Свещената градина в Александрия от романа „Афродита”. Той е с велурена шапка и пелерина, с обичайните си износени дрехи. Седи на мраморна пейка в края на гора, откъдето се вижда морето. Влиза ЕЛЕНА. Тя е куртизанката САРА. С кръгли обици, по ръцете с пръстени, на шията - три огърлици със златни фалоси. Под кръста е препасана с девичи пояс, спускащ се по бедрата. Прозрачен плат от жълт лен е обвит около тялото. Единият лакет се подава под стегната туника. С другата ръка придържа дълъг шлейф. На краката е със сандали, привързани с кръстосани кожени ремъци.

 

ЕЛЕНА (получава откраднатите скъпоценности,като САРА). „Ти го направи.„

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС, безстрастно). „Да. И ти си доволна.„

ЕЛЕНА-САРА се любува на гребена, забожда го в косата. Слага си бисерната огърлица. Подрежда седемте реда бисери, спуска най-едрият в гънката между гърдите. Оглежда се в   сребърното огледало.

 

ЕЛЕНА (като САРА). „Аз ти предложих да купиш само тялото ми, сега ти давам всичко, което имам. То е чисто, искрено и страстно. Аз ти давам цялата си душа, тя е още девствена! Нека напуснем временно тоя град и да отидем на някое скрито място... Никога любовник не е извършвал това, което ти направи за мене. Целуни ме!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС, тихо) „Сбогом.”

ЕЛЕНА (като САРА) .„Какво каза?”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Казах „сбогом”.”

ЕЛЕНА (като САРА).Но... нали ти изпълни...”

ДИМЧО (като ДЕМЕТРИОС).  „Да, бях обещал.”

ЕЛЕНА (като САРА). „Аз нищо не разбирам... Какво е станало помежду ни?”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Аз трябваше да ти дам тия три дара в замяна на една само жертва от твоя страна. Това беше цената, нали? Аз вече не ценя твоята жертва и сега нищо не искам.”

ЕЛЕНА (като САРА). „Не, вземи си даровете! Аз искам само теб. Не чакам нищо, освен самия теб. Ти си първия, комуто аз говоря така!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Късно е. Аз вече те обладах.”

ЕЛЕНА (като САРА). „Как  ме облада? Къде?”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). В редакцията на вестник „Напред”. „Без самата ти да искаш. Онова, което исках от теб, ти ми го даде без сама да знаеш. Ти беше хубава, царкиньо! Аз не съм дотолкова безразсъден да покваря своя щастлив спомен. Но аз съм ти длъжен, ще кажеш ти. Добре, но понеже съм любил само твоята сянка, позволи да се откажа от онова, което си в действителност.”

ЕЛЕНА (като САРА). „Това е отвратително да си задоволен!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Нима щастието за теб се заключава само в грубия физически трепет? То не бе сън, то бе зрима илюзия, но аз за нищо на света не ще ти позволя, царкиньо, да ме разочароваш наяве.”

ЕЛЕНА (като САРА). Чувал ли е някой за такъв самолюбив любовник? Да си създава удоволствия с жената, която го люби, без да ги споделя с нея? В някаква зрима илюзия!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Ти не се безпокоеше за мене, когато поиска да извърша три престъпления. Те можеха да ме погубят. А сега ми оставят спомен за троен позор.”

ЕЛЕНА (като САРА). „Аз нямаше да те имам, ако бях ти се отдала веднага.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Вярно е. Ти не ме държа задълго, но ме държа в робство. Аз се освобождавам.”

ЕЛЕНА (като САРА). „Ако има робство, то аз съм заробената!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Да, заробен е този, щом люби другия. Робство, – ето истинското име на страстта! Още от деня, когато почнат да ви растат гърди, вие възжелавате не да бъдете любими, а да вържете мъжа на повода... Ако не успеете да превиете характера му, вие почвате да обожавате бича, който ви шиба, коляното, което ви премазва, даже устата, която ви ругае. Само едно ви утешава, ако не успеете да поробите мъжа, и то е сами да се чувствате заробени.”

Влиза ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. Облъкъл е парадната си униформа, с мрежичка върху косата.

 

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. Докога ще ми ходиш в траур?

ЕЛЕНА. Аз съм кръстена на майка си. Ти си искал да нося името на мама. Сигур си й казвал: „Да се свети името ти.” Ами да се свети бе, папà! Дойде ли нова маминка у дома, тук женско име Елена няма да има!

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. Извинявай, но обявата ми е готова. „Командирът на 6-ти пехотен полк полковник Петър Петрунов се е сгодил с дъщерята на видния ямболски търговец Зара Тинтерова. На щастливите годеници честито!”

ЕЛЕНА. Папà, тя се жени за втората ти къща. Ще ти я вземе и парите от наемите ще прибира тя. А ние ще живеем с пенсията ти. Петстотин лева ли ще бъде? Това е ямболската ти сметка.

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. Ти не разбираш ли, че аз съм мъж?

ЕЛЕНА. С моята нова маминка пак ли мъжко ще гониш? Ти уби мама! Подир раждането на всяка моя сестричка ти си казвал: „Пак пикла!” Женското дете не е човек, мъжкото е човек! Ти уби мама с раждането на Нонка! Аз те оставям да се жениш, но ти ще ми дадеш пари да замина за Париж!

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. Сама?

ЕЛЕНА. Не.

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ. С кого, ако мога да знам?

ЕЛЕНА. Това е тайна.

ПЕТРУНОВ. В къщата на полковник Петрунов тайни няма! Аз трябва да знам всякоя тайна! Може би с онзи брадат порнографист? (Излиза.)

ЕЛЕНА (като САРА, на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ). „Ах, бий ме, ако искаш! Но люби ме след това!” (Прегръща го.)

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС, я отблъсква). „Сбогом.”

ЕЛЕНА (като САРА). „Ти ме обожаваш, но се срамуваш, че ми се подчини. За да те имам, аз съм готова да ти дам повече от това, което ти исках. Ще направя жертва за теб, аз не се боя от никакви беди в живота си!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Каква клетва даваш?”

ЕЛЕНА (като САРА).И аз се кълна в Афродита.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Ти не вярваш в Афродита. Закълни се в твоя бог Яхве-Саваот.”

ЕЛЕНА (като САРА, вдига ръце към небето). „В негово име не се кълнат! Тая клетва е ужасна!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Тази клетва искам аз!”

ЕЛЕНА (като САРА, след пауза, глухо). „Кълна се в името на Яхве-Саваота. Какво ще искаш от мен?”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Огледалото, гребенът и огърлицата, които ме накара да открадна, не ще ти послужат за нищо, нали? Откраднато огледало, гребенът от убитата и огърлицата от статуята на Афродтита не са за пред хорските очи.”

ЕЛЕНА (като САРА). „То се знае.”

ДИМЧО (като ДЕМЕТРИОС). „Аз искам да ги носиш. Искам накичена да тръгнеш из Александрия. Тълпата ще те предаде на войниците за оскверняване на богинята Афродита, но ти ще получиш онова, което пожела – аз ще дойда при теб в тъмницата при изгрев слънце.”

В съня на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ мястото се променя и двамата с ЕЛЕНА-САРА са вече на кея. В далечината е кулата от червен мрамор – Александрийския фар.

 

ЕЛЕНА (като САРА). „Каква честита смърт ми предлагаш! Една куртизанка да бъде с гребена, който е обхващал косата на Нитаукри... Да имам на шията си огърлицата от бисери, които са се отронили от раковината на богиня Анадиомена... Това са украшения от боговете... Пред очите на тълпата ще нося огледалото, в което се е оглеждала Сафо. В тъмницата цяла нощ ще се радвам на най-изтънчена любов, а сутринта ще изпия отровата и ще умра без никакви мъки... Моята участ е несравнима!” За завист!

 

ЕЛЕНА-САРА покрива глава с алено, копринено було. Излиза на стъгдата. Носи гордо крадените скъпоцености.

 

ЕЛЕНА-САРА (към тълпата). „Гледайте! Това, което гледате днес, човешки очи не са го виждали никога! И до края на света няма да го видят!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). „Сара тръгна към Фара, една планина от пламтящ на залеза червен мрамор, издигната на осем шестоъгълни етажа. Сара блъсна бронзовата врата и я затвори след себе си.”

ЕЛЕНА-САРА се скрива зад вратата на фара в Александрия. След пауза се появява пред западната врата върху първата тераса на червения фар.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС, високо, неистово). Афродита!

 

Хиляди гърла повтарят след него името на богинята с радост и възторг. Виковете ехтят с едно „А-а-а-а!“ ЕЛЕНА-САРА е гола като богинята. С двете си ръце държи  краищата на алено було, което вятърът развява. В дясната й ръка е скъпоценното огледало. Бавно, „привела глава настрана, с походка пълна с безкрайна грация и величавост”, ЕЛЕНА-САРА възлиза нагоре покрай вътрешната преграда, която се вие около високата, червена кула. Булото й е пламък... „Тя възлиза нагоре в пълното величие на божествената си плът.”

 

  1. БОХЕМИ И КАБАРЕТЕН БЕСТИАРИЙ.

(„... аз вече не играя на любов.”)

 

Полунощ. Бохемската тайфа е в кафе шантан „Нова Америка”. Сцената за клоуните и музикантите е в мрак. Около масата са БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ, КОСТА КНАУЕР, ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН и ГЕОРГИ МАШЕВ. Масата е гола. Влиза ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Сяда при бохемите.

 

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН (на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ, играе учудване). Ти не си ли в Париж?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (поема играта). Бях събрал за билет до Ниш, обаче се запознах с един пес... До една кебабчийница. Духа вятър от тая страна, а песът застанал нарочно пушека от скарата да го блъска в муцуната. Вечеря мазен пушек и от устата му тече лига. Повиках го: „Ела бе, бохем! Аз съм богат таз вечер. Ела да те нахраня! ” Излапа десет кебабчета и сега ме чака отвън. (Тропва монети на масата.) Тази вечер ще стигна само до Цариброд!

ГЕОРГИ МАШЕВ (брои монетите). Още малко и си в Ниш.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН (оставя пари). Аз събирам да си видя родното място, но нека поне ти видиш Ниш.

КОСТА КНАУЕР. Къде ти е родното място бе, чифутче мазно?

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Ню Йорк.

КОСТА КНАУЕР. Лъже!

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН (плюнчи палец). На бас! На билет до Мюнхен. Да си платиш за шваб-ския дяволък! Ще пием баса тук. Ти само гледаш!

КОСТА КНАУЕР. Бем те у американецо, оти си траеш?

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Оти не фàташ бàсо? Оти че стане работàта – дèри курец, крпи дупùняк! (Всички избухват в смях. На КОСТА КНАУЕР.) Татко ти Леерс Кнауер не е ли пратил някой лев на бедния студент?

КОСТА КНАУЕР вади портофела си, оставя пари на масата.

ГЕОРГИ МАШЕВ (брои сумата, на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ). Смятай, че си Белград!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (става. Вдига ръка с вирнат показалец. Жестикулира с ръце и пръсти. За непосветения е смешно. За посветения: поръчва за цялата маса. Сяда, на бохемите.) Поръчах амер, вино и бира. По реда на изпълненията.  

Влиза КЕЛНЕР с плоска бутилка „Амер“ и чаши. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ съблича пелерината. Строява чашите в редица. С бутилката пълни пет чаши подред, без да допълва. Бутилката е празна, а ликьорът в чашите – поравно. От съседни маси аплодират номера с чашите. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ се покланя сдържано. 

 

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ (с чаша в ръка). Опечалено събрание, тази вечер се прощаваме с нашия скъп Амер, чиито тленни останки след опелото ще натоварим на трена за Париж. Той писа на Николай Лилиев: „Експедирането на тялото ми към Париж е невъзможно. Поне засега то си остава мечта.“ Подминало го било щастието! Не, не го е подминало! Ние събрахме сумата и тялото ще пътува!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Подир три амера, три оки вино и три бири.

ГЕОРГИ МАШЕВ (смирено). Бог любит Троицу.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Скъпи ни покойнико, ти имаш дебелашка фамилия. Намек за родова знатност в прякора на прадедите ти „Дебелян“ няма. Но, вярвай ми, ако ти се беше родил в друг век и в друга страна, ти щеше да бъдеш рицар...

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН.  Кръстоносец!

КОСТА КНАУЕР. Откривател на нови светове и завоевател!

ГЕОРГИ МАШЕВ. Трубадур!

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Какво постигна? Нищо - запази душата си от поквара, чиста и верующа. Моите съболезнования! (На тайфата.) Приживе нашият скъп покойник обичаше самоиронията, този рядък дар. (С широк жест сочи публиката в кафе шантана.) Тук няма да я срещнете. Никакво положение в обществото не те спасява от съдбата да си говедо! Нека, макар и post mortem, благодарим на покойния за уроците по самоирония. (Скръбно рецитира.) „И впуснах се в жизнената битва / да търся слава чрез книжовен труд...” (Сочи ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН.)

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН . „...но тъй като май славата не храни,/ аз неведнъж обръщах се на шут...” (Сочи КОСТА КНАУЕР.)

КОСТА КНАУЕР. „Опитах се да любя и не случих: / финалът беше „Дървен философ”. / И оттогаз, наплашен и напарен...” (Сочи ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ.)

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (мрачно). „... аз вече не играя на любов.”

ГЕОРГИ МАШЕВ. „Това е мойто житие греховно, / О, братие, четете „Шантеклер”.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ (заканително, с пръст). „И смисляйте, познати и незнайни...

ВСИЧКИ (в един глас, сочат ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ). Святий великомученик Амер!”

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Мир на душата му! (На ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ.) Скъпи ни, великомъченико, бидейки пътник за един по-добър свят, ние ти даваме правото за прощален тост.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Скъпи ми опечалени хашлаци, аз имам едничко желание. Когато се върна от онзи свят, по причина, че ще вампирясам, искам да заваря върху братската ви могила написани словата: „Те вярваха безрезервно в първичните значения на думите – свобода, съвест, дълг, чест, човещина, - и направиха от тях съдържание на живота си.“  (Вдига чаша, нарочно високо.) За нашу и вашу волношч!

Всички около масата стават прави. Сериозни са. Споглеждат се, пият на екс.

Тъмната сцена в дъното на кафе шантана грейва в светлини. Там са ДУКО И ПУПА. ДУКО е в парадна униформа: бял кител и бутафорни ордени, син брич с лампази, ботуши, шпори, сабя. ПУПА е с черна, копринена нощница. 

 

ПУПА. Дами и господа, нашият „Bestiaire d'amour à Sophia” има трето и последно действие! Чуйте как в един любовен бестиарий си приказват баща и дъщеря!

ДУКО. Аз съм бащата, тя дъщерята. (На ПУПА.) Ти като, такова, се таковаш, не може ли и аз, такова, да таковам наред, а не да таковам тука една, дето е последна такова.

ПУПА. Ами че недей такова такива и няма да те таковат, че таковаш такава!

ДУКО. Ако таковам такава, дет не става за таковане, ами поне да таковам до време! А като няма да таковам, недей да таковаш да не ни таковат, че таковаме!

ПУПА. Папа, всяко такова си има такова!

ДУКО. Какви са тия такова, дето ми ги таковаш? Да вземат да таковат, че съм се таковал с нам коя си без такова!

ПУПА. Седнал си да ми таковаш, сякаш не ми ги натакова едни.

ДУКО. Ако те оставя да таковаш, ти и да не таковаш, аз пак няма да таковам.

 

ДУКО и ПУПА се покланят. Смях и аплодисменти в салона на кафе шантана. Клоуните потъват в мрак. Осветлението е върху масата на бохемската компания. Бутилки, чаши и чинии. Бохемите са пияни.

 

КЕЛНЕР (оставя пари на масата, сочи към залата.) Онзи господин ви ги праща.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН (отрива парите в брадата си). Добре дошли в Нови сад!

ПИЯНСКИ ГЛАС ОТ ЗАЛАТА (заповядва). Чшш, ало! Поетите! Дайте нещо за душата, бе! Дайте малко поезия, онез да уйдурдисат свирнята и за една песен за душата!

КОСТА КНАУЕР. Още едно пияно парвеню и сме в Будапеща.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (става, на „мецената”). Малко са, господин меценат! Всеки вестник, за обява с търговски характер до 25 думи взима 75 стотинки. За повече от 25 думи по 5 стотинки на дума. Аз не знам колко думи ще я докараме поезията. Не ставайте хаиз за поезия по мерак! (КЕЛНЕР донася пари.) Това е друга работа! (На „мецената” в залата.) Monsieur Merdicole! Pour votre merdaille!* (Рецитира високо.) „Душа, душа, осъждана на честа карантина, / на пирове посрещана със присмех и трохи...”

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. „... ти чиста бе кат росния и пресен дъх на крина, / но те попръскаха рой псета и мухи.”

ГЕОРГИ МАШЕВ. „И ето, днес в една бакалница стоиш ти смъртно плаха...”

КОСТА КНАУЕР. „...откъснат лист от книгата на гордата печал...”

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. „...и чакаш своя ред до мазните теглилки на тезгяха / да свият в теб вмирисан кашкавал.”

Залата аплодира бохемите.

ПИЯНСКИ ГЛАС ОТ ЗАЛАТА. Ей, брадатко! Ела да те целуна, бе!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ се навежда с гръб, тупа се отзад.

КОСТА КНАУЕР. Няма да видим Будапеща. Ако дойде, аз го поемам на немски. Търговец от Мюнхен съм. 

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН (става, към залата, показва пестница). Да ви представя авторите! (Сочи КОСТА КНАУЕР.) Господин Шмерц! Немец! (Сочи ГЕОРГИ МАШЕВ.) Господин

Шмуглер! Вехтошар! (Сочи БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ.) Господин Шмига! Бродяга! (Сочи

_______________________________________________________________________

* (фр) Господин Лайнар! За вашата лайнарщина!

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ.) Господин Шменда! Бродяга! А аз съм вашия покорен слуга Хенри Шмон! Безделник, господа! (Покланя се.) Покорно благодарим за презрението!

Тъмната сцена в дъното на кафе шантана грейва в светлини. Там са клоуните ДУКО И ПУПА. Над дивана виси балдахин. ДУКО с мрежичка върху косата, в домашен халат, по чехли. ПУПА в черна, дълга роба, забрадена като монахиня.

 

ДУКО (към залата). Познахте ли кой съм аз?

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА. Бестията полковник Пепчо!

ДУКО. Познахте! (Сочи ПУПА.) Но тази бестия не знаете коя е. Тя е моята дъщеря. (Козирува, на ПУПА.) Дъще, позволи ми да ти докладвам за тайната си любов към теб?

ПУПА. Нека рапорта бъде по каналния ред, папà. Обяснение, одобрение, утешение.

ДУКО. Ние, военните, винаги изчакваме, преди да нанесем първия удар.

ПУПА. А ние, девиците, строим фалшива отбрана.

ДУКО. Когато те видях на бала във Военния клуб, сърцето ми заби като барабан.

ПУПА. Боен марш беше. Нали, папà? За нападение.

ДУКО (изпъчен). Дъще, баща ти никога не е бил разжалват като мъж!

ПУПА (отстъпва). Ти си офицер на място, папà.

ДУКО. А стрелбата ми е образцова. По движеща се мишена гърмя безотказно.

ПУПА. С колко фишека, папà?

ДУКО. Според мишената, дъще. Само я зървам мишената и я правя дармадан!

ПУПА. Имам обаче условие, папà. След образцовата стрелби бих искала да стана движеща се мишена към Париж.

ДУКО (към публиката). Дами и господа, има предположения, че с отличната си стрелба полковник Пепчо е поразил целта. Остава неясно защо по-късно е вдигнал мерника си по-нагоре, към сърцето!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ, прав до масата, слуша настръхнал.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Тез бестии няма ли да млъкнат?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Ще ида да им кажа.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ  (на бохемите, тихо). Хващаме го и го извеждаме навън. Силом.

Бохемите се нахвърлят върху ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Той е невероятно силен. Разхвърля ги. Тръгва по права линия към сцената, размествайки маси и събаряйки столове. Писъци, суматоха. 

 

 

  1. АНТИЧЕН СЪН.

(„Аз умирам и светло се раждам...”)

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ сънува килия в тъмницата. Маса, легло, малък прозорец под тавана. ЕЛЕНА-САРА е облечена в дълга дреха от бял, вълнен плат. Влиза ПОЛКОВНИК ПЕТРУ-НОВ-ТЪМНИЧАР. Оставя върху масата купчина мокра глина. Дрехата му е вълнена роба.

 

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР (на ЕЛЕНА-САРА). „Ако аз, бедният роб, бях извършил сто пъти по-малко престъпление от теб, щяха да ме влачат след колесница, да ме обесят с главата надолу, или да ме дерат с клещи. А за теб, която си извършила най-долната кражба, най-страшното убийство и най-голямото светотатство, отреждат сладката отрова...” (Излиза.)

Влизат ДИМЧОДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС и БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ-НЕУКРАТИС. ЕЛЕНА-САРА протяга ръка. ДИМЧОДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС не пристъпва. БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ-НЕУКРАТИС се обляга на стена в полумрака.

 

ЕЛЕНА (като САРА, на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС).В погледа ти има такова дълбоко спокойствие, че се вледенявам... Защо те срещнах? Защо ме послуша? Защо се оставих да ме увлечеш? Защо сега за нищо не съжалявам? Да любя или да живея – този избор ми предложи Бог. Какво направих, за да заслужа това наказание?”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС).Аз с удоволствие бих те спасил, за да се освободя от теб, в замяна на живота, който ще ти подаря. Но стана скандал и вече никой нищо не може да направи. Такива са последиците от страстта. Когато сладострастието не е придружено от мисъл. И обратното, когато мисълта не е придружена от наслада, те нямат тези зловещи последици.”

ЕЛЕНА (като САРА, на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС). Аз съм момиче от Галилея, аз помня свещените стихове. Еклезиаста ни съветва: „Радвай се в младостта си, отдай сърцето си на веселието, ходи по пътищата на сърцето и след виденята на очите, преди да тръгнеш към своя вечен дом, преди да се върне праха на земята, отдето е бил взет.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). Но е писано също: „Наслади се от живота с жената, която обичаш, през всичките дни на суетния живот, които ти е отредил Бог под слънцето, защото няма труд, ни разум, ни знание, ни мъдрост в жилището на мъртвите, където отиваш ти.”

 

Влиза ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР. Носи чашата с отрова. 

 

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР. „Хайде, дъще, отровата е съвсем стрита. Тя сладни. Трябва да я изпиеш. Не бой се. Никакви мъки няма.”

ЕЛЕНА-САРА гледа за помощ към ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС. Той я наблюдава, не отмества очи. ЕЛЕНА-САРА взима чашата, изпива половината, подава остатъкът на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС. Той отстранява ръката й. ЕЛЕНА-САРА изпива чашата до дъно.

 

ЕЛЕНА (като САРА, на ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР). „Какво трябва да правя?”

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР. „Разхождай се, дъще моя, докато усетиш, че нозете ти натежават. След това ще легнеш по гръб и отровата сама ще подействува.”

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР и ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС наблюдават ЕЛЕНА-САРА, докато тя се разхожда бавно напред-назад.

 

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ-НЕУКРАТИС (от полумрака в ъгъла, на ЕЛЕНА-САРА).Отвън чакат две куртизанки. Искат да бъдат с теб. Обичали те. Ще ми кажеш ли какво остава за нас, мъжете?”

ЕЛЕНА (като САРА).Чуй ме, Неукратис. В любовта жената е съвършен инструмент. От глава до пети тя е създадена възхитително за любов. Само тя умее да люби. Само тя може да бъде любена. Ако любовната двойка е две жени, тя е съвършена. Ако има една жена, е наполовина несъвършена. Ако няма нито една, е напълно глупава.„

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ-НЕУКРАТИС. „Доста си сурова към Платон, моето момиче.”

ЕЛЕНА (като САРА). „Великите мъже, също като боговете, не са велики при всички обстоятелства. Софокъл не е можел да рисува, а Платон не е умеел да люби. Поети и философи, колкото и възхитителни да са в своето изкуство, в любовта са невежи. Вярвай ми, Неукратис, усещам, че съм права.” (Леко залита.)

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР (я подхваща, отнася я в леглото. Слага ръка върху бедрото й).  Усети ли ръката?

ЕЛЕНА (като САРА). Не, папà.

ПЕТРУНОВ-СТАРИЯТ ТЪМНИЧАР (поставя ръка върху гърдта й). Усети ли ръката?

ЕЛЕНА (като САРА). Не, папà.

ЕЛЕНА-САРА надига глава да погледне за последно ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС. Пада рязко назад. ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР замята полите на робата върху лицето на ЕЛЕНА-САРА. Отрязва с нож къдрици от разпиляната по леглото коса. Крие къдриците под дрехата си. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС отнема от ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР къдриците, трие ги с пръсти, пуска ги на земята, тъпче ги с крак.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС). Нека се размесят с прахта.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ-НЕУКРАТИС (на АМЕР-ДЕМЕТРИОС). „Ти разбираш вече, че само онова заслужава да бъде пресъздавано, което през мрамора, краската или словото достига до дълбините на човешкото чувствувание. И че красотата на формата е нещо твърде неопредлено, и може да се долови само, ако се преобрази чрез скръбта или радостта.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС и БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ-НЕУКРАТИС повдигат торса на покойницата до седнало положение, събличат робата. ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР желае да помага. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС с властен жест го отстранява. Хвърля робата насред стаята. ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР вдига робата-фетиш. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС извръща тялото на една страна. Разстила косата. Подгъва дясната ръка под главата. Единият крак изпъва прав, другият свива, за да докосва с пета задните части. Моделът е в позата си.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС).Ще оставя спомен за трите дни на моето увлечение по това тяло. Искам да ме надживее в камък. В тази поза на буйна разкрепостеност я видях в един буден сън. Ще извая статуя на Безсмъртния живот. Тя е Безсмъртния живот, Неукратис.”

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Сянката на всяка жена е безсмъртна, Димчо. Жената е Безсмъртният живот. Ние, мъжете, сме смъртните. Мястото ни е в сянката на Безсмъртния живот – тихи и смирени. Работù, братко. (Излиза.)

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (като ДЕМЕТРИОС, на ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР). „След като свърша с глината, можеш да хвърлиш тялото в общата яма.”

ПОЛКОВНИК ПЕТРУНОВ-ТЪМНИЧАР целува трупа по коляното. Излиза. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ-ДЕМЕТРИОС застава до масата. Гледа мъртвият модел. Мачка мократа глина.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Аз умирам и светло се раждам - /разнолика, нестройна душа, / през деня неуморно изграждам,/ през нощта без пощада руша. / Призова ли дни светло-смирени, / гръмват бури над тъмно море, / а подиря ли буря – край мене /  всеки вопъл и ропот замре. / За зора огнеструйна копнея, /а слепи ме с лъчите си тя, / в пролетта като в есен аз крея, / в есента като в пролет цъфтя. / На безстрастното време в неспира / гасне мълком живот неживян / и плачът ми за пристан умира, / низ велика пустиня развян.

 

 

  1. ПАРИЖСКИ СЪН.

(„...в някаква светла страна съм на Бога най-светлия син.... „)

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ сънува Париж. Той е лондонско dandy: с лятна шапка „канотиè”, светли панталони на раета, стесняващи се към бели обувки, широко разтворена цветна жилетка, наподобяваща отвор на смокинг, цветен нагръдник и късо сако, от чиито ръкави се показват широки ръкавели. С вдигане на бастунчето спира империала, „конският трамвай”. Кочияш на капрата е БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. В „долния етаж” на империала се возят ГЕОРГИ МАШЕВ, ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН И КОСТА КНАУЕР. С дръжката на бастуна ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ повдига канотиèто за поздрав. Изкачва се върху горната платформа за „обзервация”. На пейки покрай парапета седят ЕЛЕНА, ЛАЛКА И ИВАНКА в рокли според модата през 1911 година.     

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (на трите си любими). Сенки мои любими, приемете моите почитания! С триглава любов.

ИВАНКА. Откога ходиш с канотиé?

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Играя си на Париж. (Сваря шапката.) Лев и двайсет пред Баня баши. Нищо парà! (Сяда до „СЕНКИТЕ”. На БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ). Митьо, къде сме сега?

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Скоро ще стъпим на „Пон Ньов”. Уж „нов”, а е най-старият в Париж. Мостът е открит през 1607 година! Хората хвърлят монети в Сена да се върнат отново. Хвърляй!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Аз нямам.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ (на бохемите от „долния етаж”.) Господа гащници, имате ли монети да хвърлите?   

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Ей, Париж! Дръж ми капата! (Хвърля канотието си в Сена.)

Бохемите хвърлят широкополи шапки.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (на „СЕНКИТЕ”). Сенки мои любими, позволете да ви представя една на друга...

ИВАНКА. Но ние се познаваме, Димчо! (Трите се смеят.) Ти ни сънуваш заедно.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Няма да се карате! Китайската идеограма за три жени е същата като за гюрултия.

ЛАЛКА. Димчо-Дивчо, много си див! Ние се обичаме, благодарение на теб. Сънищата ти са обичливи.

ЕЛЕНА. Сега ни сънуваш, а бестиите ги няма.

ИВАНКА. Те са в зверилника, а той е само наяве.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (на БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ). Сенки са моите жени, Митьо.

ЛАЛКА. Сенки са моите мъже, Димчо.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Която и да обикна, мигом става сянка.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Бъди благодарен на сенките си.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Аз имам страх да обикна. Сякаш обричам на разлъка любимите си. Сякаш не търся радост, а страдание.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Бъди честит! Те ти носят чисто страдание.

ГЕОРГИ МАШЕВ. Горко му, който го няма!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. И вие бъдете честити. Господ ни е белязал, затова ни е отредил страдание. Само страдащия може да твори. (На БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ.) Слизай, аз ще карам за отвъд! (На бохемите долу.) Господа голтаци, слизайте! Отвъд вие работа нямате! (Тримата бохеми слизат от „конския трамвай”. Сочи „СЕНКИТЕ” зад гърба си). Това са сенките ми. Те са безплътни и ще минат гратис! Други сенки аз няма да имам.

ЛАЛКА. Грешиш, миличък Димчо-Дивчо! Още сенки ще имаш. Тази есен ще се влюбиш в Звънчето. („СЕНКИТЕ” се смеят радостно.) Тя е учителка от бедно семейство, а баща й е разсилен. Звънчето ще се помине след три години, от туберкулоза. Тя живее на „Редута”, до Военното училище. Вечер ще гледате града долу и ти ще й кажеш... „Аз искам да те помня все така /бездомна, безнадеждна и унила, /в ръка ми вплела пламнала ръка / и до сърце ми скръбен лик склонила. / Градът далече тръпне в мътен дим, / край нас, на хълма, тръпнат дървесата / и любовта ни сякаш пò е свята, /защото трябва да се разделим.”

ИВАНКА (на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ). ...и любовта ни сякаш пò е свята, защото трябва да се разделим.

ЕЛЕНА (на ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ). ...и любовта ни сякаш пò е свята, защото трябва да се разделим.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. След смъртта ти ще пишат: „Такива думи може да изрече само дълбоко нравствен човек.” Но след смъртта ти.

ГЕОРГИ МАШЕВ . В евангелието е казано: “Трябваше да го изгубите, за да го намерите”.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Тези думи гнетят съвестта ми.

КОСТА КНАУЕР. Само, който я има, Баща.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Като заминавах за фронта аз ти казах: „Чувствувам, че няма да се върна вече.”

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Обърнах го на смях - да те разведря. Че в такива минути човек така си мисли, но, слава Богу, се завръща. Ти не се върна.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Аз исках да умра мигновено. Исках красива смърт. И я получих.

ХЕНРИ ЛЕВЕНСОН. Аз няма да гледам смъртта ти. Сбогом, Димчо. Един обруселый еврей ти го казва.

ГЕОРГИ МАШЕВ. Сбогом, Димчо. Ще пренесем костите ти в Копривщица.

КОСТА КНАУЕР. Сбогом, Димчо. Един пловдивски немец ти го казва.

Тримата бохеми излизат.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (на ИВАНКА). Ти ще надживееш всички. Разкажи им как стана.

ИВАНКА (на ЕЛЕНА и ЛАЛКА). Приятел на нашия любим е бил там в последния му час. Казва: „Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и се свлече на земята. („СЕНКИТЕ” гледат в пода, където лежи въображаемо тяло. ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ също гледа.) Около него настана смут.”

ЕЛЕНА. Ротния убиха! (На ЕЛЕНА и ИВАНКА.) Разкопчавам...

ИВАНКА (на ЕЛЕНА и ЛАЛКА). Раната се показа. Куршум, вероятно взривен, го е ударил отляво в долната част на корема и е направил отдясно широк отвор.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ („гледа себе си на пода”). Нали няма да умра?

ЛАЛКА. „Не бойте се, господин подпоручик, леко е!”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. „Ох, не е леко!”

ИВАНКА. „Отпусна се на земята и след малко издъхна.”

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. С горест на душата ви съобщавам, че вашият любим брат и приятел подпоручик Дебелянов Димчо на 2 октомври тази година падна убит при изпълнение на отечествения си дълг. От името на всички чинове в полка ви моля да понесете известието с твърдост и кураж, като знаете, че вашитя любим брат и приятел се е пожертвал пред олтара на Отечеството и, че в паметта на своите съотечечственици ще носи ореола на герой.

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ. Сенки, не се лъжете! Това писмо е еталон. Такива писма получават всички роднини и приятели. Всички убити пред олтара са с ореоли.

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (гледа ръчният си часовник.) Ръчният ми часовник е жив. Работи. Ще ме погребат без него. Дано се запази. (Премодулирано „тиктакане” на механичен часовник. Дава часовника си на БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ.)

 

 От горната платформа на конския трамвай „СЕНКИТЕ” подават на БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ два платнени куфара. Застават прави, прегръщат се през раменете.

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ (сяда на мястото на кочияша. На „СЕНКИТЕ”)  Дръжте се, сенки мои! Возя от „Одеон” до парка Монсо! Ще видите Le Palais Royal, мостовете на Сена, после la Place de la Concorde, L’avenue des Champs Elysées и оттам към парка „Монсо”, La Plaine Monceau... (Шиба въображаеми коне.) Дий!

„Конският трамвай” се отдалечава, попъва в мрак.

 

БАЩАТА ПОДВЪРЗАЧОВ (слага часовника на китката си). Ще го навивам, докато съм жив. Няма да го оставя да спре, ще „спре” войната. Моят обичлив приятел няма да се върне и България ще загуби не само Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. Заедно с хилядите знайни и незнайни, тя ще загуби и своя най-голям поет. И за срам на всички, ще захванат да го превъзнасят. Единствен Яворов говореше, че Димчо ще ни завещае име на голям поет. А Яворов твърде малко хвалеше другарите си поети. Затова след смъртта на Пенчо Славейков, Яворов се беше самоубил, всички се питаха: „Кой ще ги замести?“ Тогава аз казах: „Димчо.“ (Сочи двата платнени куфара). Това е цялото имущество на поета. Палто, нагръдик, жилетка, панталони, два чифта обуща и връзки с книги. Преди да тръгне колата от фронта, настъпило объркване. Къде да закарат двата куфара? Оказало се, че запасният подпоручик Димчо Дебелянов няма свой дом. Живял е все под наем и при приятели. (Към публиката.) Чували ли сте, знаете ли за някакъв адрес на бездомника? Какъв да е... Къде да е... (След пауза.) Ще ги пратя на адрес: България, за Димчо Дебелянов. Той има дом. Неговият дом е България.

 

Завеса

 

2007 – 2012 – 2016