Конкурс за нова пиеса на Нов български университет

Боян Папазов

boyan-papazov_1050x399_crop_478b24840a

 

Пиесата не е за еднократна употреба 

 

 

 

     

 

      Разговор с драматурга Боян Папазов, водещ на първата Лаборатория за писане на пиеси, провела се през февруари 2017 г. като част от първото издание на Конкурс за нова пиеса на тема „Справедливостта“.

 

      Какво според Вас стои в сърцевината на съвременната драматургия?

      Ако приемем, че епохите, философските течения и идеологиите маркират „историческото време“, то драмата се занимава с „човешкото време“. Това твърдеше Леон Даниел, това и практикуваше. В сърцевината на нашия занаят е човекознанието. А човек е деветдесет и пет процента примат. Социумът го е дресирал около пет процента. И така е последните двайсет и пет века. Който се е занимавал с етология на приматите, го знае. Затова „историческото време“ минава и заминава, а „човешкото време“ е закотвено. Всеки културен човек потиска звяра в себе си. Могъща личност беше този дребен на ръст Леон Даниел!

 

      Защо започнахте да пишете пиеси?

      Защото е по-трудно занимание от писането на сценарии за игрално кино. Освен това сценарият е салфетка, а пиесата – пешкир. Пиесата не е за еднократна употреба.

 

      Кои и защо са били най-ценните за Вас драматурзи, когато сте дебютирали, и същите ли са те днес?

      Архитектониката на „Крал Лир“ от Роджър Манърс, граф Рътланд, за мен остава ненадмината. Не съм чел втора подобна драма с тристепенна композиция, писана последните петстотин години.

 

      Какво означава „справедливост“ в полето на драматургията?

      Тя е имагинерна. Тя е терапевтично утешение за унижени и оскърбени. В театъра тези хора имат възможност НАЯВЕ ДА СЪНУВАТ справедливост. И да не искат да се събудят и да напуснат театъра. Защото навън я няма. Затова има зрители, които ходят да сънуват наяве даден спектакъл отново и отново. Аз съм един от тях.

 

      Имате ли метод на работа, докато пишете?

      Благодарение на „политехническото образование“ пиша бързо по десетопръстната система. Затова цял живот ми се налага да мисля бавно. Иначе щях да стана бързак и сръчко.

 

      Какво е да се работи с режисьор, който поставя Ваша пиеса? Присъствате ли на репетиционния процес?

      Няма еталон. Но отдавна знам, че играта ми с текста в моето въображение приключва с един „съвършен спектакъл“. И ако уважавам режисьора и му имам доверие, трябва да го оставя свободно да изиграе неговата си игра. И затова, ако чудото действо стане, кефът ни е взаимен. Така беше с Грети, за която исках да се абонирам. Не стана.

 

      Има ли значение дали един драматург пише на български, английски, френски, или какъвто и да е друг език?

      Полякът Джоузеф Конрад, румънецът Чоран и пражкият евреин Райнер Мария Рилке са признати стилисти в чужди литератури. За драматург обаче не се сещам. „Годо“ е особен случай. (Отговарям на въпросите от една махаличка на двеста и двайсет километра от софийските ми речници, затова моля за снизхождение. Може и да има такива драматурзи.)

      Преди десетина години фондация „Антоан Витез“ направи прочит на пиеси в рамките на фестивала в Авиньон. Бяхме седем драматурзи от цяла Европа. И понеже съм убеден, че човечеството пълзи към едно hi-tech Средновековие, а неграмотността вече е престижна, отворих дума за пандемията „телевизионен език“. Той ми стои като ново есперанто. И се оказа, че при всички драматурзи го е имало изкушението да прибегнат до този език, за да стане „стоката вървежна“. Затова сериозният ми отговор е: който автор владее дебилитета на „телевизионния език“, ще се харчи в превод отлично.
      Аз съм клиничен случай, доколкото нищо не може да ми замени насладата от играта с майчиния ми език. Живях тринайсет години в къща с дядо историк, роден през 1868 година. Той говореше турски, немски, френски и руски. От него научих „архаичния“ български с турцизмите барабар.

 

      Какви съвети бихте дали на младите драматурзи?

      Макар и геронт, не съм оглупял до степен да давам съвети. Имам и втори отговор. Веднъж чичо Аршак, чието шивашко ателие беше зад „Свети Седмочисленици“ на „Шишман“, каза на баща ми: „Господин докторе, с чуждо дупе лесно се сере!“.