Конкурс за нова пиеса на Нов български университет

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ: „ТРЕВОЖНИ ВРЕМЕНА КАТО ДНЕШНОТО ИМАТ НУЖДА ОТ ТРЕВОЖНИ ЖАНРОВЕ, А ДРАМАТУРГИЯТА Е ТОЧНО ТАКЪВ“

снимка: Косьо Хаджигенчев

Разговор с Георги Господинов, водещ на Лабораторията за писане на пиеси, провеждаща се в рамките на Конкурс за нова пиеса 2021 на Нов български университет.

През октомври миналата година на пресконференцията на Конкурс за нова пиеса 2021, на която журито представи по-детайлно актуалната за това издание тема за свободата, както и Вас като водещ на Лабораторията за писане на пиеси, споменахте, че ще Ви е любопитно доколко участниците в конкурса ще подходят към свободата в нейното жанрово измерение. Вече имате впечатление и от номинираните седем пиеси, а и от техните автори, смятате ли, че това се е случило, че по-свободно са тествани границите на жанра?

Всяка такава Лаборатория, аз я наричам работилница, е част от творческото писане и творческото мислене, така че още в началото ми се иска да кажа няколко думи: освен че се запознахме с участниците, имаше няколко неща, принципи от собствен опит, които исках да споделя с тях за основни, базисни ситуации. Колко е важно това усещане за свобода, но и познаването на жанра, за да го нарушиш, колко е важна смяната на гледните точки, неща като емпатия, като говорене и тръгване от конкретното към високото. И така нататък, различни неща, които съм имал възможност да проверя през опита. Имаме седем пиеси, което е рекорд за досегашните издания, за финалната част, каквато е тази Лаборатория, и всички те са в различни жанрове, в различни теми. Това, че са в различни жанрове, много ме радва, всички те демонстрират напускане, преодоляване на жанра в една или друга посока. Изобщо можем да видим като на екран развитието на драматургията през целия двайсети и двайсет и първи век през тези пиеси. Имаме от класическа театрална пиеса, класическа драматургия, до нещо, което върви на ръба на пърформанса и пиесата, така че ще имаме какво да си говорим и да работим. Най-важното за мен е да не забравяме, че всеки такъв текст всъщност се прави с думи, затова и може да бъде редактиран, преосмислян, пренаписван. Чехов, който е гуру в този занаят, казва, че трябва жестоко и до сълзи да се зачерква, и понякога и това ще правим. Но да, пиесите са много, много различни и наистина има жанрова свобода.

Споменахте „зачеркване“, цитирайки Чехов, което пък ми напомня, че миналата година Теодора Димова, която беше водещ на Лабораторията, каза, че в работата с номинираните автори ще се опитат да „заздравят“ конструкциите на тези пиеси, защото после при евентуалната среща на някои от тях със сцената, с режисьора, с актьорите започва своеобразно „разглобяване“, „развинтване“ и т.н. В този смисъл Вашата нагласа за работата в момента в Лабораторията близка ли е до идеята, че тези текстове трябва да бъдат „укрепени“, за да могат да „понесат“ след това сцената и досега с нея, или следвате друга логика и подход?

Да, в тази посока аз бих го нарекъл да се намери балансът в пиесите, защото всеки текст понякога има разбъбряне, изпадане в различни дължини. Става дума, а и за това говорихме на първата ни среща, за ритъм, за вътрешния ритъм на всеки текст. Защото, когато един текст притежава ритъм и баланс, той може да издържи всякаква конструкция. Има такава теория на разсеяните системи във физиката, според която една система, колкото е по-отворена към различни посоки, толкова е по-здрава и може да балансира, докато, колкото е по-стегната и затворена, толкова е по-крехка, и когато промениш една тухла, дори една тухла, когато извадиш оттам, може да се срути цялата система. Така че ще опитаме да вървим по тази теория за баланс и хармония между различните части. Това ми се струва важно, както и търсенето на ритъм. С това ние започнахме днес – колко е важно и в поезията, и в прозата, и във всичко, което ни учи на ритъм.

А Вие самият как се отнасяте към редактирането и към това саморедактиране, което всъщност е част от процеса на писането?

Да, това е много важна част, аз още днес имах възможност да кажа, че има една романтическа линия на мислене, според която онова, което си написал, ти е продиктувано отгоре, от Бог, и ти е като дете, и ти не можеш да го пипаш. Мисля, че вече трябва да сме минали отвъд този романтически стереотип и клише. Всичко, което е направено с думи, може да бъде, как да кажа, балансирано и редактирано, за да стане по-добро. Много е трудно да постигнеш тази идеална форма, която имаш в главата си, и да я видиш същата на белия лист. Някак пътят е много дълъг, имаме класически примери като Толстой, на различни големи писатели, които са пренаписвали на ръка седемнайсет-осемнайсет пъти своите неща. Така че пък кои сме ние, че да не го правим?

Мислите ли, че тази Лаборатория извън конкретните ползи, които има за авторите, участващи в нея, може по някакъв начин да ни даде и представа за онова, което се случва в момента в българската драматургия? Пресилено ли би било да правим по-големи, по-едри изводи?

Не, напротив, трябва да правим тези изводи, защото, както стана дума и днес, мисля, че българският театър и българските режисьори следва да обърнат повече внимание върху онова, което се пише от българските драматурзи днес. Само така театърът може като цяло да дръпне напред, когато има симбиоза и разговор между драматург, режисьор и актьори. Това се вижда и в новата вълна по света, поставянето на една пиеса не е поставяне на готов завършен продукт, то е процес, при който в хода на поставянето си общуват всички тези три власти – драматургът, режисьорът и актьорите. Върви се към световния театър, към такъв тип синтез, и много ми се иска българските режисьори по най-естествен път да намерят, да работят с българските драматурзи, защото иначе се получава разкъсване. Драматургията се пише не за четене, аз самият обичам да чета пиеси, но тя се пише с едно око към сцената.

Театърът е много реактивен, изцяло свързан с „тук и сега“, той е такова изкуство, а в последния си роман „Времеубежище“ и въобще в целия разговор около него засягате дефицита на бъдеще, сегашното, което „не ни е вече дом“… Как виждате мястото на драматургията в подобна перспектива? Това ми се струва важен въпрос, на който вероятно не можем да отговорим докрай сега с оглед на всичко онова, което ни заобикаля…

Да, това е много хубав въпрос, защото тревожни времена като днешното имат нужда от тревожни жанрове, а драматургията е точно такъв тревожен жанр. Както казахте, реактивен, жанр, който може директно да говори в момента, в който се случват процесите, така могат някак те да се изговарят на сцената и да влизат директно при зрителя. Докато малко или много всеки друг жанр на литературата е отложен във времето. Ти написваш книга, тази книга можеш да решиш да я прочетеш или не, да я оставиш във времето, докато ти, който си в салона и в тъмното, няма как да не чуеш това, което в момента влиза в теб. Така че точно в такива тревожни времена драматургията, есетата, поезията, това са реактивните жанрове, които най-бързо могат да откликнат и да реагират. За това ще говорим с участниците в Лабораторията... Очаквам българският театър някак да се обърне към онова, което се пише в момента, поставянето и реинтерпретацията на класически пиеси и текстове, разбира се, е нещо хубаво и през тях могат да се кажат важни неща за времето, но по-рисково и по-интересно ми се струва да хванем драматурга в момента, в който описва времето, в което живее, да го хванем в самия момент на случване на нещата. Ще ми се наистина българският театър да види и такива представления, те, пак казвам, може би са рискови, но това е смисълът и на тази Лаборатория, да се извади онова, което се случва в момента. Да се намери времеубежище не в миналото и не в бъдещето, а в днешния, в сегашния момент.

Разговора води Ваня Петкова

Откриване на Лаборатория за писане на пиеси'2021

В галерия „УниАрт“ на Нов български университет се откри Лабораторията за писане на пиеси, която е втората фаза от Конкурс за нова пиеса 2021 на тема „Свободата“. Неин водещ е писателят Георги Господинов, с когото в рамките на пет дни седемте номинирани драматурзи ще дискутират и усъвършенстват своите текстове.  

„Смисълът на тази Лаборатория, която аз наричам работилница, е да се работи конкретно. Всички ние сме в една работилница на думите. В тази работилница има майстори, а ние тук сме чираци. Майсторите са тези, чиито книги четем и чиито пиеси гледаме“, сподели в самото начало Георги Господинов.

На 1 март 2021 г. журито с председател проф. Виолета Дечева, д.н. ще определи и носителя на тазгодишната награда на конкурса.

Конкурсът за нова пиеса се провежда с подкрепата на Централния фонд за стратегическо развитие към Настоятелството на НБУ, а медиен партньор е Българското национално радио.

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ – ВОДЕЩИЯТ НА ЛАБОРАТОРИЯ ЗА ПИСАНЕ НА ПИЕСИ В ПЕТОТО ИЗДАНИЕ НА КОНКУРС ЗА НОВА ПИЕСА НА НБУ: „ТЕМАТА Е СВОБОДАТА И МОЯТ СЪВЕТ Е ДА СЕ ПОДХОДИ ЛИЧНО КЪМ НЕЯ…“

Георги Господинов, водещият на Лабораторията за писане на пиеси, част от петото юбилейно издание на Конкурс за нова пиеса 2021: „Темата за свободата не е само политическа, разбира се, тя е преди всичко екзистенциална. Но също така е и жанрова тема, доколкото, вече познавайки законите на драматургията, проверяваме докъде можем да бягаме по ъглите, докъде можем да преработваме и да играем свободно… Аз обичам тази свобода в жанра…"

Георги Господинов (1968) е един от най-четените и превеждани български автори след 1989 г. Автор е на стихосбирките: „Лапидариум“ (1992), „Черешата на един народ“ (1996, 1998, 2003), „Писма до Гаустин“ (2003), „Балади и разпади“ (2007), „Там, където не сме“ (2016).
Първият му роман – „Естествен роман“ (дванадесет издания на български), е публикуван на повече от двадесет езика, сред които френски, английски, немски, испански, италиански, датски, чешки и др. През 2012 г. излиза вторият му роман „Физика на тъгата“, а през 2020 г. и „Времеубежище“. Автор е на сборниците с разкази „И други истории“ (2001), „И всичко стана луна“ (2013), „Всичките наши тела“ (2018), както и на книгата с есета „Невидимите кризи“ (2013). Георги Господинов е автор и на две пиеси: „D.J.“, която е отличена с Годишната награда „Икар“ за най-добър български драматургичен текст (2004). Преведена е на руски, френски, немски и английски, поставяна е в Австрия и Франция. Втората му пиеса „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ (2010) печели „Аскеер“ за най-добър драматургичен текст. Поставена е в МГТ „Зад Канала“ под режисурата на Маргарита Младенова. Пиесата е част от селекцията на Международния театрален фестивал в Манхатън, Ню Йорк – “hotINK at the Lark”. Автор е на изследването „Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на 20 век“ (2005). Съставител е на сборника „Аз живях социализма. 171 лични истории“ (2006) и съавтор на „Инвентарна книга на социализма“ (2006). През 2015 г. е удостоен с наградата „Почетен знак „Стоян Михайловски“ за философско-морализаторска и религиозна поезия и проза“. През 2016 г. получава швейцарската литературна награда „Ян Михалски“ за романа си „Физика на тъгата“.  През 2017 г. „Сляпата Вайша“, кратка анимация по едноименния му разказ (реж. Теодор Ушев), е финалист за наградите „Оскар“.  През 2018 г. получава „Специалната награда на София“ за изключителни постижения и принос в националната култура. През 2019 г. е удостоен с една от най-големите централноевропейски награди за литература „Ангелус“. През 2020 г. Георги Господинов стана новият лауреат на италианската литературна награда Ceppo (Premio Ceppo Internazionale Racconto).

Вече са ясни номинациите в Конкурса за нова пиеса на НБУ ‘2020

Могат ли парите да се окажат в основата на добрия театрален разказ? Отговор на този въпрос ще търси тазгодишната Лаборатория за писане на пиеси, втората фаза от  четвъртото издание на Конкурс за нова пиеса на Нов български университет на тема „Парите“. Участие в нея ще вземат шестимата автори, отличени от академичното жури с председател проф. Виолета Дечева измежду 32 творци, пратили свои текстове по темата. Това са Боян Крачолов с „Монетата“, Калина Терзийска със „Светлана“, Таня Йорданова с „Наследството“, Теодора Георгиева с „Активи“, Теодора Панайотова със „За парите и други важни неща“ и Христо Карастоянов с „Навъсени ангели“.

Лабораторията ще се проведе от 10 до 14 февруари в Галерия УниАрт на НБУ. По традиция през петте дни на събитието финалистите имат възможност да работят по своите пиеси съвместно с утвърдено име от областта на драматургията, театъра и литературата. Тази година това е писателката Теодора Димова, която ще открие Лабораторията със своя встъпителна лекция, отворена за широката публика, на 10 февруари от 12 ч. Въз основа на резултатите от Лабораторията журито ще определи и носителя на тазгодишната награда на Конкурса, който ще бъде обявен на публична церемония в НБУ на 17 февруари.

Конкурсът за нова пиеса на НБУ се осъществява с подкрепата на Централен фонд за стратегическо развитие към Настоятелството на Нов български университет и е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г.

 Откриване на Лаборатория за писане на пиеси '2020.

Началото на втората фаза на Конкурс за нова пиеса '2020 беше поставено на 10.02.2020 г. от 12:00 ч. в галерия UniArt на Нов български унвиерситет с представяне на номинираните автори в Конкурса на тема "Парите" и публична лекция на техния ментор Теодора Димова.

Публична лекция на Теодора Димова:

За мен е чест и отговорност да бъда посочена от проф. Виолета Дечева и нейния екип, който организира вече за четвърта? година, конкурса за нова българска драматургия, още повече, че предишни ментори на творческата работилница са били такива авторитетни творци като Боян Папазов, Явор Гърдев и Валентин Ганев. Самото съществуване и утвърждаване на подобен конкурс е цяло чудо в съвременните условия за театъра днес тук. Жури от утвърдени литературоведи и театроведи прочита всички получени пиеси, за тази година те са 35, които се появяват всяка година, преценява ги, обсъжда ги, отсява онези от тях, които са с най-високи качества. След това с ръководителя или ментора на драматургичната лаборатория се осигурява една седмица работа върху всеки отделен текст с всеки отделен драматург. В тази седмица се дописва или съкращава, заздравява се, редактира се, уточнява се, завинтва се, фиксира се, така да се каже, конструкцията на дадения текст, така че тази конструкция да е здрава, да не може да бъде съборена от онова, което ѝ предстои при срещата, а за да бъдем по-честни и по-точни, в сблъсъка с актьорите и режисьора, които пък от своя страна започват обратния процес – да разглобяват, развинтват, разфиксират пиесата, докато не я разглобят на съставните ѝ части. По-нататък, едно от големите достижения на този конкурс е, че той осигурява постановка на наградената пиеса. С чиста съвест мога да кажа, че това е същинското чудо на екипа на проф. Дечева, защото по правило пътят на една пиеса до сцената е бавен, труден, понякога дори невъзможен. Театърът е по принцип консервативен механизъм и в частност българският театър в днешното си незавидно състояние трудно би обърнал поглед към непозната пиеса с реални художествени качества, която изследва социалните реалности в дълбочина, а не на комедийно и епидермално ниво, което единствено би осигурило съответния брой продадени билети. Така че дори и да се появят стойностни съвременни пиеси, те априори са обречени на дълъг и труден път до сцената. Та при това съществуващо положение тази първа постановка в рамките на същата календарна година се осъществява с подкрепата на Столична община и Малък градски театър. Това изречение звучи просто, скромно и някак естествено. Но зад него стои огромна организация и мобилизация на сили и нерви, огромна невидима работа е била свършена от проф. Дечева и нейния екип за осъществяването на тази последна, завършителна стъпка от конкурса. Така че за мен е наистина чест да бъда частица, да се надявам полезна, от дългия и тежък процес на създаването на едно представление.

Но не само това. Авторите на пиесите, които няма да получат наградата, /а те са повечето от вас, тъй като наградата е една/ ни най-малко не трябва да се почувстват ощетени или пренебрегнати, тъй като нашата цел в едноседмичната ни работа в тази лаборатория е всяка пиеса да бъде изработена в своя възможно най-завършен вид, така че когато ние приключим, ние с чиста съвест да можем да кажем не че журито е наградило един коя си пиеса, а че журито е номинирало 6 пиеси, конкурсът на НБУ е произвел шест готови за сцена пиеси, които тепърва ще бъдат отпечатани в отделен сборник, ще бъдат разпространявани, ще чукат на вратите на театрите, но ще чукат с достойнство и самочувствие. А шест добри, изработени, завършени пиеси за една година в България е голямо събитие. Ако можем да допуснем, че номинираните пиеси по чудотворен начин ще бъдат поставени, това означава, че в повечето театри в София ще се играе по една от тези пиеси. Тогава изведнъж учудени бихме спрели да говорим за кризата в българската съвременна драматургия. Ако предположим, че тези шест пиеси ще се вглеждат талантливо и с отворени очи в проблемите на нашето живеене тук, в България, в днешния и в отминалия ден, ако те честно и с болка задават въпроси, които в ежедневието си ние лукаво избягваме, за да не нарушаваме душевния си комфорт … да предположим по-нататък, че тези въпроси отекват после в душите ни, остават там и чакат съкровено и кротко нашия, личния наш отговор и да предположим най-накрая, че този отговор би изместил, изтласкал, променил нещо в самите нас… колко много неща биха се променили тогава! Да стигнем още по-надалеч. Ако предположим, че актьорите обикнат текста, които играят, а актьорите са същества гладни и жадни за обич, ако предположим, че за режисьора това не е просто поредната постановка, която трябва да „изкара“ и на следващия ден след премиерата ѝ да започне нова, а за режисьора това е възможност да каже нещо лично и свое, да изрази собствената си тревога или утеха за съвременна България, за съвременна Европа, за съвременния свят, тогава каква взривна енергия биха произвели тези шест нови български съвременни пиеси, номинирани на конкурса на НБУ. Тогава за театралната публика би станало притегателно, неустоимо дори да изгледа и шестте постановки, за да ги сравнява, за да извлича посланията, за да търси утехата и пречистването, и озарението, които добрият театър подарява на своите зрители. Тогава не само театрите в София, но и театрите из цялата страна ще искат да имат правото да поставят поне една от тези шест пиеси. Тогава зрителите от единия град ще ходят до съседните, за да гледат и останалите постановки. Тогава цялата страна ще бъде залята от смисъла и пречистващата сила, които ние с вас тук бихме могли да произведем. И най-важното – тогава пак би имало много продадени билети, без това да е самоцел и единствен критерий за оценка.

Това е нашата цел на тази лаборатория. Да работим всеотдайно един с друг, да работим като мускетари – всички за един. Да работим не за да получим награда, не за да получим пари и слава, а за да създадем атмосфера, духовна атмосфера, в която всеки да се почувства уважаван, разбран, цялостен, така че неговите творчески възможности да могат да се  разтворят както опашката на паун – величествено и приказно. Да работим с чувството, че театърът е свято място на среща на един човек с друг, че тази среща ни помага да проникнем в смисъла на дните ни, че е от особена важност какво ще се види и какво ще се чуе в театъра, че понякога дори това може да бъде животоспасяващо за публиката. Особено в тези тревожни дни, когато най-големият човешки дефицит става липсата на смисъл и най-дълбоките рани са проява на липсата на състрадание и милост към другия.

Защото театърът ни спасява, съжалявам, ако това звучи патетично, но и по-нататък ще се спра на спасителната функция на литературата изобщо. И като участници в него, и като публика. Като участници – защото ни разкрива безбрежността на човешката природа, а тази безбрежност винаги остава свой отпечатък върху нас. И като публика, защото ни дарява със съпреживяване на тайнството на общуването ни един с друг, което в ежедневния си живот ние сме склонни да битовизираме, да омаловажаваме, да одребняваме, да оставаме небрежни  към него.

Литературата, и в частност драматургията, е действителност от друг порядък, литературата е свръхдействителност, държава на духа без граници със съвършено различно устройство, което живее според собствените си норми и закони.

Ние, писателите и драматурзите, обитаваме този друг тип пространство и живеем според неговите закони. Няма да обсъждаме дали то е уютно или не, дали е по-добре да си в него или извън него, дали можеш да влизаш и излизаш оттам по всяко време, какво отнема от живота ти и какво ти дава, жертвите, които изисква, дали те прави по-щастлив или по-нещастен. Това са въпроси, на които всеки отговаря според собствения си светоглед.
Аз лично мисля, че човек би могъл да изживее живота си доста по-ведро и радостно, отколкото един писател, чиято работа, в крайна сметка е да се вглежда и описва тъмната и греховна страна на човека. Да я разглежда и артикулира. И в края на краищата да ѝ прощава. И така тя да става по-светла.

Как се ражда един текст? Една пиеса? Какъв е процесът на написването ѝ и от какво изобщо се захранва литературата? Утре ще попитам всеки един от вас защо е написал своята пиеса, кое го е подтикнало, какво е постигнал с това написване, какъв път е изминал, колко  пъти му е идвало да изтрие текста си с натискането на само един клавиш на клавиатурата, оставал ли е доволен, по-добре ли се е почувствал, след като е завършил текста си? И всеки един от вас ще разкаже собствената си история, тя ще бъде уникална, различна от историите на останалите. Но в нещо всички ваши истории си приличат. Всички наши истории имат един и същ общ корен. Защото освен с лапидарната латинска дефиниция homo sapiens човекът се определя и като homo scribens, и като homo ludens и е такъв от зората на човечеството.

Да, копнежът по писане. Като слепец вървиш след него, усещаш само звуци, аромати, отделни гласове, ситуации, думи, изречения. Вървиш след него, потропваш с белия си бастун, събуждаш се нощем… Копнежът е тяга вътре в теб, която те тласка да вървиш по път, който не само не познаваш, но и не виждаш и не знаеш къде ще те отведе, знаеш само, че всеки миг можеш да пропаднеш в трап или бездна, може всичко да се случи с теб, но ти вървиш, доверчиво отдаден, влюбен, доверчиво предаден в ръцете на този копнеж – компас. Това е тайнство, тайна и не бива да се опитваме да я разбулваме, защото инак тя ще ни отхвърля все по-далеч и по-далеч от себе си. Това е зачатието на един текст, независимо дали е пиеса или роман, в началото дори неговия жанр е неясен, понякога дори се получава така, че нещо пишеш, пишеш, а съвсем не знаеш разказ ли е, монолог ли е или роман, но продължаваш да пишеш, защото не можеш и нямаш право да не го напишеш – най-тъмното, най-интуитивното и най-опасно състояние от целия процес. Изисква нов тип аскеза, аз я наричам писателска, в която трябва да си особено внимателен към това как живееш, как се отнасяш с другите, какво четеш, какво говориш, къде ходиш, какво мислиш, колко часа на ден си осигуряваш за писане. Изисква доверие в онова, което те кара да пишеш, доверие в този абсолютен императив, надвиснал над теб, който ти трябва да изпълниш на всяка цена и максимално добре, защото по някакъв начин животът ти зависи от това изпълнение.

Копнежът по писане, който е копнеж по думите, които са копнеж по общуване с другия. Другия, когото срещаш буквално, физически, чувствено и най-плътски именно в театъра.

Често сравнявам писането с любовното чувство, с влюбване от пръв поглед. Ако можем да уточним от какво точно се появява любовта, ще можем и да анализираме как изниква този копнеж да пишеш за нещо, което предусещаш само в най-смътни очертания.

Както когато се влюбваш в един човек – от една страна изобщо не го познаваш, от друга – като че ли знаеш всичко за него, като че ли винаги, от дете си го познавал. Ето върху този много тънък и деликатен лед, който всеки миг може да се пропука, се появява императива да пишеш. Той е толкова категоричен и плътен, че понякога едва ли не можеш да го докоснеш с ръка. Всички добре познаваме тази абсолютна необходимост да пишеш. Ако тя липсва – аз никога не започвам да работя. Ако този копнеж за писане не е неутолим и яростен, неистов, писането се превръща в бреме, скука, тегоба. Тогава то се подменя с „много се забавлявах, докато пишех“ или „много ми беше приятен творческият процес“. Не! Писането нито е забавление, нито е приятно прекарване на времето, а отговорност пред хората, и пред Бога, и пред себе си. Аз виждам същинската работа на един писател и на един драматург именно в това – да слага пръст в социалната или в личната човешка рана, да я артикулира, да я изрича. Това е непечелившо и некомерсиално, често води до неприятности, освен това е крайно мъчително. Но пък в това именно намирам смисъл. Смисълът е, който ме утешава. Писателят трябва да издига читателите си, да ги напряга, да ги тревожи, да им говори за онези неща, за които те избягват да мислят, а не той да пада до масовия вкус. За съжаление границите често се размиват. Има нашествие на литературни мажоретки. Писател започва да се нарича всеки, публикувал книга. А думите, в които се облича човешкото страдание, трябва да лекуват. Ако не напишеш дадения текст, ти си обречен, ти няма да можеш да живееш, ще престанеш да спиш, да ядеш. Ще претърпиш всички несгоди, само и само да напишеш текста си. Това аз наричам инстинкта, сетивото, копнежа да пишеш.

Това сетиво, този почти хищнически инстинкт да пишеш е прекрасно предаден в романа „Бегуни“ на миналогодишната носителка на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук. Бегуни е старообрядна секта в Русия, която изповядва, че човек може да мисли и да действа правилно, и да общува с Бога само когато е на път, когато е в непрекъснато движение, човекът следователно е обречен да се движи, да не застава на едно място. Това, разбира се, може да се приеме и метафорично. Без да е член на тази стара секта героинята на Токарчук непрекъснато пътува, оглежда местата, хората, попива случки, събития, впечатления, лични истории, световни истории и ги описва, записва, изследва, оформя ги в съзнанието си и те стават нейни, стават нейна автобиография. Не съм срещала в никоя друга книга по-точно описание на този, как да го нарека, на този щастлив бяс да пишеш. Отделните истории в „Бегуни“ нямат връзка помежду си. Едни са лирични, други са като сценарии за екшън, трети приличат на научно изследване, четвърти на исторически роман, в началото се чудиш каква е тази книга, къде си попаднал, какво в крайна сметка се разказва. А героинята на Токарчук продължава да пътува из света, да живее по летищата и самолетите, да среща най-различни хора и да пише, да описва всичко, което вижда. Писането е нейният дом.

Да, то може да се преподава, измислени са правила, упражнения, техники. Много бих искала, ако ни позволи времето, да разработим пет задачи по драматургично писане, през които самата аз съм минала по време на специализацията ми в Роял Корт Тиътър в Лондон. Но там резиденцията беше месец и половина, а тук е едва една седмица.

Разбира се при изучаването на тези правила и техники, и закони, има една особено коварна уловка. Да предположим, че ги овладеем толкова съвършено, че можем да жонглираме с тях, това би ли направило писането ни същностно, дълбоко, смислено? Правилата и техниките достатъчни ли са? Аз отговарям така – не само че не са достатъчни, а са особено вредни, особено злосторни. Наскоро прочетох едни такъв роман. Написан умело, сюжетът тече като по мед и масло, разгръща се планомерно, за миг дори не застива на едно място, читателят е в постоянен съспенс, поръсен с мярка с изкусителни подправки, образите се разгръщат в дълбочина, всичко е така правилно и технично, че никаква забележка не може да се направи, но имено това занаятчийство, тази ловкост на писането още в първите страници се обръща срещу самия роман, срещу самия сюжет и срещу самото писане. Затова казвам, че за мен занаятчийството в писането е по-страшно от лошото писане, защото една недобре направена пиеса има все пак някакъв шанс, а занаятчийски направената пиеса е запечатана, финализирана, при нея пукнатини няма, но няма и шанс през тях да проникне светлина. През този пример се приближаваме до голямата тема за подмяната на художествените стойности. Подмяната в нашия свят е повсеместна – не само в литературата и изкуството, но и в човешките отношения. Това е съвременният палач днес – размиването на границата между качественото и пошлото, неусетната подмяна на едното с другото, привикването към псевдолитературата, псевдотеатъра, псевдоархитектурата, подмяната не е подминала дори християнската вяра, като я е заменила със суеверия, обреди, ритуали. С една дума – не нашествие на варварите /ах, за нас те все пак бяха разрешение!/, а на повсеместния кич. Така пошлостта възпитава в пошлост и се превръща в палач. В мор. В болест. Да, болестите се лекуват, но трябват лечители и изцелители. Лечители на скръбта, изцелители на раните от този свят. Театърът и хората, призвани да го правят, са едни от тези лечители.

 Един текст подлежи /при мен специално/ най-малко на седем, осем или девет редакции. При някои от редакциите се появяват нови епизоди, нови герои, така че те разместват цялата конструкция, която трябва да бъде наново укрепена, фокусът ѝ трябва да бъде преместен. Но има едно единствено нещо, което не може да се вмени – инстинктът да пишеш, сетивото да пишеш. Ако този инстинкт при някои от вас липсва, по-добре не си губете времето, по-добре се занимавайте с нещо друго, светът е пълен с други интересни неща.

С литературата и в частност с драматургията обясняваме не само живота и света, но и лекуваме душите си от раните и травмите, които животът и светът им нанасят. Литературата е целебна, защото чрез нея можем да живеем в свят, който не нанася травми, а лекува рани. Специалистите по медицина пишат книги, в които обясняват как се лекуват различните болести, как се извършват операции, какви лекарства се предписват за болестите. Ала не случайно много от писателите са лекари. Лекарите пишат художествена литература, защото съзнават, че тя има по-широки терапевтични възможности, отколкото медицинската литература. Художествената литература влиза по-дълбоко в душата на човека, душата я поема като сладостен целебен балсам, а не като горчиво лекарство. Но дори когато разказва за горчивините на живота, художествената литература подслажда горчивината с любов, която е най-естественият подсладител, който няма заместител.

Художествената литература е едновременно и скалпел, и анестезия. Преди да бъдат открити днешните обезболяващи средства, които правят и най-дълбоките и сложни операции безболезнени, литературата е открила средства да обезболява и то без да се приспива, без да се изгубва съзнанието. Дори напротив – литературата събужда съзнанието и го насочва към болката и болестта.

Литературата има всички тези качества и възможности, защото е нещо присъщо, вродено, изконно на човека. Човекът е създаден от Твореца като Негов образ и подобие, следователно е творец по естество. Творческата изразност се пробужда в човека още с пробуждането на съзнанието. Човекът се старае да се изразява красиво, защото колкото по-красив е изказът, толкова по-ясна и разбираема е идеята. Всъщност литературата е именно това – симбиоза между идея и изказ.

Заради тази втъканост Самият Творец е избрал да изяви Себе Си чрез литература. Библейските текстове са едни от най-ранните високохудожествени текстове. Ако религиозните идеи не бяха изразени по художествен начин, те не биха проникнали така дълбоко в човешката душа и не биха се съхранили през вековете. Художественият текст има и тази способност да се опазва, да се самоопазва от развала и забрава. През хилядолетията са оцелели само високохудожествените текстове, а всичко друго е изличено и отмито от времето.

И това е така още от началото на началата, защото „в начало беше Словото“. Словото е толкова същностно свойство на Твореца, че Той Сам Се е нарекъл Слово – Логос. Значението на Слово – Логос е толкова широко, че включва в себе си целия всемир – Твореца и творението. Словото е единица от речта, която има свое собствено значение, но означава и цяла завършена реч. Словото се проявява във всемира, за да му придаде единство, цялост и смисъл. Словото е проявление на личността, затова не съществува безсловесна личност. Не съществува личност, която не се изразява. Литературата, това са многообразните форми, чрез които личността се изразява. През хилядолетията човекът е изобретил хиляди словесни жанрове, стилове, форми, фигури, конструкции, структури. Те са се появявали едновременно с опознаването на света – този, който ни заобикаля и този, който е вътре в нас, защото познато е само това, което може да бъде изразено.

През целия си живот и през цялото си историческо съществование човекът копнее да се изразява. В този копнеж човекът непрестанно изобретява литературата. Чрез литературата човекът е стигал океанското дъно и звездния безкрай. Чрез литературата можем да проследим пътешествието на Одисей през цялата антична вселена преди да се завърне в родната Итака и само чрез литературата може да се опише в хиляда страници вътрешното пътешествие само на един ден на Леополд Блум.

Казуо Ишигуро в романа си „Никога не ме оставяй” описва живота на деца в един пансион. Четеш десетки и десетки страници наред каква е сградата, стаите, спалните, съблекалните, гимнастическия салон, учителите, възпитателите. Десетки и десетки страници за отношенията между децата, между децата и учителите. И нищо особено не се случва. Всичко е в познатото русло, в реда на нещата, на пръв поглед изглежда толкова банално, че едва ли не започваш да се питаш защо трябва да бъде описвано в книга, дали изобщо да  продължаваш да четеш тази книга или просто да я оставиш. Но това е един от ясните признаци за голямата литература – не можеш да я оставиш. По-скоро тя не те оставя. След стотната страница започваш нещо да подозираш, нещо интуитивно да предусещаш, всичко не е такова, каквото ужким изглежда, тук-таме са пуснати невидими за читателя пипала, които той поема и вниманието му се насочва точно натам, накъдето авторът иска. Това, което бавно започва да се разкрива пред взора ни, е неописуемо и чудовищно. В пансиона се отглеждат хора, от които по-късно ще се вземат органи за трансплантация. Прави се първа операция и се взема някой орган, след като човекът се възстанови, се прави втора и се взема следващ орган, после той отново се възстановява, доколкото може, за да се извърши и трета, вече последна операция. Всички те си приличат по едно – нямат родители, нямат роднини, нямат дом, не излизат във ваканции, не пътуват до приятели, не познават хора извън пансиона, извън настойниците си. Има само различни пансиони, в които се местят според възрастта си. Когато станат на осемнайсет, отиват в дом номер 2, например, когато станат на 25 – в дом номер 3. Най-странни са тези първи стотина страници, в които авторът създава толкова плътна художествена тъкан, че читателят напълно се потапя в живота на пансиона, в неговия ритъм, празници, неприятности, обсесии. Как бихме могли да надникнем в този зловещ свят, освен чрез литературата.

Стремяла съм се винаги да премахвам от писането романтичния му ореол – „вдъхновението“, което напира неудържимо отвътре и което те преследва навсякъде, „Божията диктовка“, в която единствено трябва да се вслушаш и просто да я запишеш всред градина с птички и цъфнали вишни. Повтаряла съм винаги, че писането е черноработничество, че е неблагодарен и ежедневен труд, нерядко изпълнен с раздразнение, понякога с досада, понякога с чувство за пълна безпомощност. Че изисква самодисциплина, духовна аскеза, концентрацията на хирург по време на операция, съсредоточеността на свещеник по време на богослужение, изисква мащабната визия на архитект, умението да се превъплъщава в образите като при актьора. Че това състояние не търпи пустословието, дребнавостта на бита, глупостта на снобизма, бохемската фриволност, счетоводителската пресметливост, техническата обиграност. Изисква още интуиция, свобода, обективност, несъобразяване с каквито и да е външни критерии като харесване или нехаресване, успех или провал, известност или забрава. И още – писането е навлизане навътре в себе си, достигането до някакво второ сърце и заставане до него в мълчание.

Много твърдения и заключения съм прочела и чувала за това какво е писането. Самата аз съм се опитвала да търся някакво удовлетворително обяснение на действието на писателя. В крайна сметка разбрах, че както и да се опитвам да го обяснявам и описвам, не мога да изразя същността му, а само обикалям около нея. Както и не мога да цитирам мисъл на бележит писател, която да съм запомнила, защото е успяла да изрече тайната.

И както често се случва в живота, чух определението на писането, което за мен е най-вярното и най-естественото, в приятелски разговор, изречено съвсем между другото от поета Бойко Ламбовски. Обсъждахме творбите на младите поети, участници в конкурса „Южна пролет”, спорехме, съгласявахме се, появяваха се нови разногласия, преодолявахме ги в диалог. И от време на време някой се отплесваше в разсъждения по повод изобщо на поезията, а останалите слушахме. И така Бойко кратко и ясно изрече – писането е трагически акт.

Понякога хората изричат прозрения и самите те не ги забелязват, забелязвам това явление нерядко, когато общуването е честно и сърдечно.

Да, трагически акт е. Ако не е трагически, ако не е пламтящ, е по-добре да не се състои. Ако не е трагически акт, читателят веднага усеща чрез своята интуиция. Това не означава, че резултатът от един трагически акт е да се пише само за трагичното, тъмното, страшното, смразяващото. Напротив, писането на комедия е също трагически акт. На любовна лирика също. Не жанрът го обуславя като трагически акт, нито пък жанрът е следствие от трагизма. Трагическото идва от това, че писането е говорене, което се ражда от мълчанието. Писането ражда нещо, което до този момент не е съществувало, то се зачева в някакво тайнство и неговият край е неизвестен. Неговият завършек не е подвластен на твоята воля. След като започнеш да пишеш, ти вече не си господар, а слуга.

Актът на писането е движение в тъмнина и самота – ти си сам, към никого не можеш да се обърнеш за помощ, движиш се опипом в мрак, от който не излизаш, заживяваш паралелен живот, защото трябва да живееш и в делника, но трябва максимално да се откъснеш от него, заживяваш с други хора, които са реални и нереални, живи и призрачни, понякога ти им казваш как да постъпят, понякога те казват на теб, писането е като да пътуваш в метро, без да слезеш от него в продължение на месеци. Ти си в тунела, чуваш монотонното тракане и свистене, но не знаеш в каква посока се движиш, няма ги външните ориентири, не знаеш кога ще излезеш на светло.

Трагическият акт е този вик – Господи, ето, виж ме, нищожното и никакво творение, не съм цялостен, не съм изцелен, смъртен съм, болен съм от тази смърт, от нейната неизбежност, от страха от нея, раздробен съм, на късове съм, не мога да се събера, не мога да стана цял, не мога да подредя – нито себе си, нито другите, нито света около мен, нищ съм, дойди, ела ми на помощ, прошепни ми, за да подредя този свят и себе си в него, и да си го обясня, за да не бъда вече отхвърлен от света, и от другите, и от самия себе си.

Труден е този трагически акт. Лесно написаният текст винаги се разпознава по липсата на сила. Текстът има сила, когато си вложил в него от своята сила. Силата на твоите герои е източена от теб. За да им придадеш сила, ти трябва да им се отдадеш докрай – така както казва Аристотел в трактата си „За поетическото изкуство“: Вълнува онзи, който сам се вълнува, и буди гняв онзи, който сам най-истински се гневи.

Но трагическият акт е също акт на любов. Ти вярваш, че Творецът ще те допусне в Неговата Светая светих. Ти вярваш, че твоите герои те обичат, така, както ти обичаш тях. Ти вярваш, че и читателите на написаното от теб  ще обикнат твоите герои, така, както ти си ги обикнал, вярваш, че те ще ги водят към Твореца, Който е водил преди това теб.

А дали накрая, след последната точка, не настъпва радост? Да, настъпва радост, в която ти не забравяш трагизма на писането. Освен това последна точка не съществува, в края винаги е многоточие, заредено с нов трагизъм.

Аз лично не вярвам в това, че един човек може да запали у друг човек сетивото да пише. Но вярвам, че лаборатории и работилници като нашата, ще ви помогнат да доразвивате и доизглаждате  и подобрявате своя текст чрез обсъждане, редакции, експериментиране, чрез четенето му дори на сцена. Преди години бях поканена от Софийския университет да преподавам в магистърската програма по творческо писане. Курсът траеше една година, групата беше около десетина човека. Те написваха своя разказ или своята история по зададена тема, след това обсъждахме. След това, разбира се, аз изисквах от тях нови и нови редакции. Всички те имаха съпротива към редакциите на разказите си. Правеха ги формално, с нежелание, не им беше приятно, смятаха, че така или иначе разказите им са си добри, няма нужда от допълнителна работа. Те искаха от мен само това – да ги харесвам, да направя така, че да бъдат публикувани. Измъчих се цяла година с тази група всяка седмица. Опитвах се да им втълпя че всеки текст е като брашнян чувал, че колкото и да го тупаш, от него винаги ще се ръси брашно, че един текст се доизгражда именно в процеса на редактиране, че именно там е мястото за най-смелите, най-волните експерименти с езика, с героите, със собствената душевност дори. Мисля, че не успяха докрай да ме разберат. Но бяха много признателни за това споделяне, обговаряне, анализиранe, предложения за техните текстове. Това им беше много по-интересно, отколкото самата работа над тях. На края на годината – без да са го искали някак – ми направиха неочакван комплимент. Казаха, че са придобили повече кураж, сила и устойчивост и вяра в себе си, все качества на характера, които да един млад писател, /и не само млад/, са абсолютно задължителни.

Стивън Кинг в своите правила за писане на трето място поставя следното правило: „Подгответе се за повече провал и критика, отколкото може да понесете. Не само че вие ще се съмнявате в себе си, но и хората ще се съмняват във вас. Непременно ще се намери някой, който да ви накара да се почувствате отвратително заради това, че сте писател.“  Хората, които искат да пишат, са много, зная това от опит, тъй като общувам с много и най-различни хора. Но онова, което ги спира, е чувството за оголване, за изваждане на показ, чувство на свян пред многото погледи. Тук прелестната наша поговорка важи с пълна сила – ако те е страх от мечки, не влизай в гората. Сетивото за писане трябва да е толкова мощно, че да се пребори с мечките, да ги надвие и да излезе невредимо, цялостно, за да продължи да пулсира с цялата си мощност.

Нека на финала пак да повторя – ние не сме се събрали тук, за да се учим да пишем, а по скоро да обменяме опит, да разговаряме, да дискутираме. И така се учим. Аз не зная как иначе може да се научи човек, как се е научил Захарий Стоянов – не е ходил на училище, не знае университет. Но носи в душата си жар и копнеж, има отворени очи и сърце, с които гледа света, но и вътре в себе си. не стои на едно място, а като някой „бегун“ непрестанно пътува. И в края на краищата проф. Александър Балабанов, като го поставя редом до Тукидид, казва за него: „И да не си позволяват някои мъдрословци да се подсмиват на това съпоставяне, да си правят евтини шеги: това казвам аз, който познавам Тукидида и цялата негова работа, както и средствата му, познавам го лично, а те само са чували за него през плета“.

Снимки: Косьо Хаджигенчев 

Теодора Димова пред БНР за Лабораторията за писане на пиеси.

Публичната лекция на Теодора Димова в рубриката "Нашият избор" на Портал КУЛТУРА.

Писателката Теодора Димова ще работи с шестима млади драматурзи в Конкурса за нова пиеса на НБУ 2020 в "Културни новини".

"Дума" за откритата лекция на Теодора Димова, която ще постави началото на Лабораторията за писане на пиеси '2020.

"Хай клуб" за Лабораторията за пиеса не пиеси, част от Конкурс за нова пиеса '2020.

Онлайн изданието на вестник "24 часа" за Теодора Димова и Лабораторията за писане на пиеси '2020.

Интервю с Теодора Димова в Университетски дневник на Нов български университе, бр.26 (2019) 

"Драматургия на опита" - Интервю с Теодора Димова в Портал "Култура"

В "Библиотеката" по БНТ1 проф. Виолета Дечева, д. н. и Теодора Димова разказват за предстоящото издание на Конкурса за нова пиеса и темата тази година - "Парите".

Теодора Димова ще бъде първа&

   

Тазгодишните водещи на втория етап на Конкурса са популярният актьор Валентин Ганев и световноизвестният драматург Жолт Пожгаи!

Валентин Гане (1956) завършва актьорско майсторство във ВГИК, Москва през 1981 г. в класа на С. Бондарчук. Работил е в ДТ Перник, НДТ "Сълза и смях", ДТ "София", МГТ "Зад канала". Изиграл е над седемдесет театрални роли, сред които са: Незнамов в “Без вина виновни” от А. Островски, Актьорът в “Мюзикъл за пет пари” по Б. Брехт, Хлестаков и Градоначалника в две различни постановки на “Ревизор” от Н. Гогол, Паша в “Чинцано” от Л. Петрушевска, Авторът в “Крал Юбю” от А. Жари, Теди от “Завръщане у дома” от Х. Пинтър, Бодков в “Господин Балкански” от Г. Данаилов, Джери в “Случка в зоопарка” от Е. Олби, Валентин във "Валентинов ден" от И. Вирипаев. В трупата на Народния театър "Иван Вазов" е от 1996 г., където негови роли са: Бил Старбък в "Човекът, който прави дъжд" от Н. Р. Неш, , Актьора в "На дъното" по М. Горки, Аздак в "Кавказкият тебеширен кръг" от Б. Брехт, Франсоа във "Вечеря за глупаци" от Фр. Вебер, Контрабасистът в "Контрабасът" от П. Зюскинд, Малволио в "Дванайсета нощ" от У. Шекспир, Чиголоти в "Кралят-елен" от К. Гоци, Шпигелски в "Месец на село" от И. Тургенев, Ил в “Посещението на старата дама” от Ф. Дюренмат, Боркман в “Юн Габриел Боркман” от Х. Ибсен,  Глостър в “Крал Лир”. Носител е на две награди АСКЕЕР за водеща мъжка роля - през 1998 г. за проф. Хигинс в "Пигмалион" и през 2001 г. за  "Контрабасът", ИКАР 2001 за "Контрабасът" и др. 
Изявява се и като театрален режисьор. 

   

Жолт Пожгаи е драматург, театрален и филмов режисьор. Роден е 1960 г. в гр. Печ, Унгария. На 14-годишна възраст вече е режисьор на независим любителски театър в града. След като завършва училище работи като санитар, директор в селски комунален център, помощник-учител в селско училище, шофьор и пощальон. Целта му е да натрупа разнообразен опит за избраната от него кариера на драматург. В същото време започва да учи задочно в Университета в Печ. 

На 24 години постъпва в Националния (професионалния) театър в Печ. Работи първо като помощник-режисьор, а след това като секретар и драматург. Започва да се занимава и с книгоиздаване. Жолт Пожгаи е работил като драматург за редица театри - театър Madách, театър Arizona и театър Magyar в Будапеща. И до днес е почетен жител, драматург и автор на два провинциални театъра - Jókai в Бекешчаба и Katona József в Кечкемет. От 2004 г. той е артистичен директор на Будапещенския градски Komédium Theatre, артистичен директор на летния Pécsvárad Castle Theatre и драматург в Magyar Theatre в Будапеща. 

От 1 февруари 2012 г. е артистичен директор на New Theatre, един от най-големите театри в Унгария. Генерален директор на Хорацио FILM Ltd. В последните години редовно е член или председател на журито в няколко международни фестивали: Делхи, Техеран, Багдад, Будапеща. След премиерата на първата му пиеса „Хорацио” през 1988 г. досега той е автор на 57 пиеси - трагедии, комедии, фарсове, приказни пиеси и пиеси с музика - които са поставена в 87 театъра не само в Унгария, но и в цял свят. Пожгай е и сценарист и режисьор на филми и телевизионни сериали. През последните години сам поставя повечето от своите пиеси. Една от най-поставяните му пиеси у нас, а и в световен мащаб, е „Лизелоте през май”. Тя има няколко премиери в българските театри в Монтана, Ямбол, Пловдив и Враца. Версията на френски език на „Лизелоте през май” е поставена в Женева, а след това и в Международния театрален фестивал в Авиньон. 

На 28 август 2014 г. е премиерата й на английски език в Ню Йорк, в The Dream Up Broadway Festival, а на 22 декември 2014 г. – и в Букурещ. Най-новата пиеса на Жолт Пожгай „Джина и Фидел” вече е поставена в Грац, Австрия на немски език, 2015 г. Сред многото национални награди за драматургия в Унгария (1994, 1997, 1998, 1999) Жолт Пожгаи е носител на Европейска награда за драматургия на Фестивала в Берлин, 1995 г., за "Артур и Павел" и „Златен лъв” за най-добър драматург - Голямата награда на Персийската академия.             

Явор Гърдев ръководи втората "Лаборатория за писане на пиеси" в НБУ през февруари 2018 г. В нея участват номинираните автори от Конкурса за нова пиеса. Ексклузивният разговор с него беше публикуван в "Портал Култура".  

Откриващата лекция на Явор Гърдев е публикувана в "Литературен вестник".



Искаме да споделим и забележителното писмото на Валентина Щайн до журито!

„Родината“ е темата на втория конкурс за нова пиеса, подкрепен от Централния фонд за стратегическо развитие към Нов български университет. Няма възрастови ограничения за участие в него. Пиесите трябва да са на български език и да не са били публикувани. Крайният срок за изпращане на текстовете е 15 януари 2018 г.

Победителят в конкурса ще получи диплом, парична награда в размер на 3000 лв., а пиесата му ще бъде поставена в Университетския театър на НБУ. Номинираните автори ще могат да участват в Лаборатория за писане на пиеси през февруари 2018 г., която този път ще бъде водена от режисьора Явор Гърдев.

Как избирате пиесите, които да режисирате?

По обема на смисловия заряд, по прозорливостта в развитието на темата, по задълбочеността в развитието на характерите, по степента на чувствителност спрямо заобикалящата среда и духа на времето, по градуса на жизненост. Но най-вече по интуиция.

Какво, според вас, стои в ядрото (или ядрата) на съвременната драматургия?

Желанието за преоткриване на изгубения рай. Или в по-лошия случай — унинието от невъзможността за преоткриването му.

Защо решихте да се върнете към български текст, към роман като драматургичен материал за сцена? 

Защото открих у него целебни свойства.

Кои и защо са били най-ценните за вас драматурзи, когато сте дебютирали, и същите ли са те днес?

Точката на съвпадение между драматурзите и режисьорите в пространствено-времевия континуум трае само миг. На мига трябва да викнеш на мига: „О, миг, поспри!“. Мигът ще се разсее за миг и ще го уловиш. Но само за миг. А после мигновено трябва да го пуснеш да отмине. Да пускаш мига да отминава е въпрос на щедрост. Задържането му в паметта е отговорност към историята и културата, но задържането му в ръцете е насилие над живота.

Какво означава „родина“ в полето на драматургията?

Неизбежна референтна зона.

Имате ли определен и повтарящ се метод на работа с текста, докато все още репетирате „на маса“ с актьорите, а и преди това, докато сте напълно сам с пиесата? Или всеки път подходът е различен?

Имам. Нарича се майевтика, т.е. акушерство. Индиректно е усвоен от Бащата на философията Сократ, чрез ипостасите Платон и Аристотел.

Какво е да се работи с жив драматург, чиято пиеса поставяте и e възможно и да присъства на репетиционния процес? Това ви се е случвало не само с Едуард Олби, но и с Георги Тенев.

Зависи от характера на драматурга. С едни е изпитание, с други – удоволствие, с трети — изпитание и удоволствие едновременно.

Има ли значение дали един драматург пише на български, руски, английски, френски или какъвто и да е друг език?

Да. Езикът винаги е негова родина.

Какви съвети бихте дали на младите драматурзи?

Ценни.

В Лаборатория за писане на пиеси номинираните автори работят, дискутират и редактират представените от тях текстове с изявен автор в областта на драматургията и театъра. Те ще бъдат и приобщени към живота на университета с участия в съпътстващи инициативи на НБУ от календара на Конкурса (лекции, семинари, дискусии), свързани с темата му за съответната година.

- - -

Първият водещ на Лабораторията е Боян Папазов. Той е драматург, сценарист, белетрист и е част от съвременната театрална класика на България. Според Виолета Дечева „в „Бая си на бълхите“, „Продавате ли демони?“ и „Бяс“ Боян Папазов провокира театъра ни да търси своя език, своя начин да мисли българския опит като част от глобалния свят, като част от сложни идентификационни проблеми в културата на съвременна Европа, а не в изтърканите регионални аршини на чергите, мускалите, киселото мляко и жалбите за бедност.“

- - -

Кадри от "Лабораторията" и отзиви и материали за нея - във вестник "Култура" и в платформата Teatralnow!

А за Никола Вандов „тази своеобразна „трилогия“ е връх в драмописането на своя автор и завоевание в драматургията ни – без прецедент в нашата традиция. Пиесите са впечатляващ по замисъла им и по постигнатата художествена сила драматургичен проект, един от най-успешните за последните 15 години… И трите пиеси на Боян Папазов се занимават с „бяс“-а балкански, който владее хората – социално и етнически травмирани, исторически и битово обременени, но съхраняващи все още нещо жизнено в устойчивостта си под ветровете на историята, едновременно любопитни и жестоки, познаващи човеколюбието и покаянието, но и садистичното равнодуши.“

Крикор Азарян припомня, че „пиесата „Продавате ли демони?“ на първо място е пиеса за различията между хората и конфликтите, произтичащи от това. Иначе в основата на пиесата стои една невероятна чувствена любов. Разбира се, като всяка история, където има любов, има и омраза, има Капулети и Монтеки. Оттук се ражда и криминалният план на пиесата. За мен текстът е населен с много ярки образи. Освен това в него има една тема, към която както аз, така и авторът Боян Папазов сме много чувствителни. Това е темата за видимото и невидимото в нашия живот.“

Друг режисьор, Маргарита Младенова, споделя, че „когато преди две години Боян Папазов ми даде пиесата си „Рицар на Светия Дух“, изпитах тъмно вълнение; приех идеята му Духът на убития да се завърне тук, за да прости на убийците си като най-точното проявление на Алековата същност; припознах в делира на Фильо образа на големия делир, в който се мята българският живот без памет – за разлика между лъжа и истина, добро и зло, градене и събаряне, напред и назад, подем и падение. И от който единствено и само Духът наш насъщен може да ни изведе. Да ни върне чувството за смисъл.“

Боян Папазов

Боян Папазов е сценарист, режисьор и драматург. Завършва специалност кинодраматургия и висши режисьорски курсове в Държавния институт по кинематография в Москва. Редактор във филмови студия „Бояна“ (1971-1983), хоноруван преподавател по кинодраматургия във ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“ (1978-1982), бил е драматург на свободна практика (1983-1987) и кинодраматург в Студия за игрални филми „Бояна“ (1987-1990). Депутат във Великото Народно събрание (1990-1991) и и културен аташе в САЩ. Драматург в Театър „Българска армия” (юни 2004 – октомври 2010). Член е на Сдружение на българските писатели и на Асоциация на българските кино и телевизионни режисьори. Сценарист на филмите „Всичко е любов“ (1978), „Дом за нежни души“ (1980), „Една жена на 33“ (1982), „Моето мъничко нищо”(2007). Автор на пиесите „Да отвориш рана“ (1976), „Надежда Сляпата“ (1978), „Бая си на бълхите“ (1999), „Продавате ли демони?”(“Demon Sale”) (2003), “Бяс” (2005), „Рицар на Светия Дух” (2007), „Бясна, кривогледа и лакома“ (2013), „Любовен бестиарий” (2012-2016). Режисьор е и на множество документални филми. Носител е на награди „Икар“, „Аскеер“, „Иван Радоев“, на специалната награда на журито от филмов фестивал в Локарно, Швейцария. Участва в Биенале „Нова Европейска драма“, Бон, Германия, юни 2002.