Конкурс за нова пиеса на Нов български университет

Маргарит Минков

m-minkov_1050x399_crop_478b24840a

 

Анотация

 

 

 

      Има пиеси, които и след като са написани, много трудно могат да бъдат разказани. Двойно по-трудно е да се разкаже пиеса, която още не е написана. Затруднението идва оттам, че навлизайки в същинската работа, моделирайки събитието реплика по реплика, авторът постепенно узнава пиесата. Узнаването е опит да се внедриш в понятието „от пръв поглед“ и разчитайки духовни йероглифи, различавайки психологически същности една от друга, да се опиташ да опишеш и онова, което те надвишава, онова, за което смътно си се досещал, дори нещо повече, от което понякога си бягал. Драматургът е криминалист, за когото простият факт е създаден, за да го затруднява. И той трябва да отиде зад него не само за да разбере мотивите, поради които се появява един или друг факт, а за да се добере до отговора на въпроса: защо изобщо битието се нуждае от фактология? Кое кара Духа да вдъхва живот на Материята и каква сладост изпитва от временното самоограничение? Подвластна ли е личността на самата себе си, или решава задачи, чиито условия дори не са ѝ известни? Достатъчен ли е един човешки живот, за да се вземе поне едно правилно решение? Не е ли човекът съвестен артист, който съвестно е научил текста си и е готов да излезе на сцената, само дето никой не си е направил труда да му каже в кой момент трябва да се появи, та да придвижи действието напред?

 

      Тези въпроси са моторът, който задвижва автора напред. Те не бива да плашат със сериозността си. Те нито могат да бъдат поставени директно, нито – да бъдат избегнати. Те трябва да бъдат узнавани. Узнаването е мъчителен процес за писателя, което носи удоволдствие на зрителя тогава, когато последният усети, че го водят отвъд механизмите на психологическото ежедневие. Нито драматургът, нито зрителят допускат, че една пиеса може да отговори веднъж завинаги на гореизброените велики житейски въпроси. Точно обратното – те са сигурни, че отговор няма да има. Но нещо в подсъзнанието им говори, че с всяко добре написано художествено произведение разстоянието между човека и загадката се скъсява. Горди и надменни, потънали в мълчание и непристъпност, стоят големите въпроси на битието, като скали на морски бряг, а изкуството, хаотично и непредвидимо като морската стихия, ту ги обхожда спокойно, като се прави, че ги няма, ту ги атакува с трясък, и ако някога се случи да отрони една прашинка от тяхното презрително достолепие – радостта му е безмерна.

 

      Давам си сметка, че силното ми желание да продължа нататък след постигнатото в „Камината“ е плод на приближаването ми до някакви синкави, присмехулно-примамливи блуждаещи пламъчета, някои от които успях да уловя и разгледам отблизо, но други така майсторски ми се изплъзнаха, че професионализмът ми все още скърца със зъби. В работата, която ми предстои, много ми се иска да проверя, дали разумът и интуицията могат да имат равни и същевременно стабилни квоти. Възможно ли е, макар в основата си противоречиви, някъде да се подпомагат? Споменавам това, за да стане ясно, че работата върху една узнавателна пиеса носи освен всичко друго и обогатяване на личната творческа методология. Във време, когато националната ни драматургия изживява социален стрес, не мисля, че това е маловажно.

 

      Първоначалната идея на всяка пиеса не е нищо повече от входа на един лабиринт, където няма пазач, който да ти поиска паспорта, нито касичка, за да заплатиш удоволствието си, понеже се плаща на излизане. Авторът прекрачва прага необезпокояван от никого, стиска нишката на Ариадна в ръце, тъй като няма намерение да прекара остатъка от живота си в лутане, знае, че вътре се крие Минотавърът, от когото всички са вдигнали ръце, защото е изпоял де що има красиво момиче, знае, че това, което върши Минотавърът, е лошо, знае, че като го намери, ще го халоса с нещо тежко между рогата, и знае, че като излезе, за награда ще преспи с Ариадна.

 

      Така може метафорично да се изрази формулата на традиционалната пиеса. При абсурдната затрудненията започват още от самото начало. Пред входа има пазач – стар досадник със съмнителни функции – той дълго мрънка, че ако всеки реши да убива минотаври, може да настъпи страшен хаос… настоява да се плати сега, защото знае ли човек… времената се менят… и когато най-сетне авторът се намъква вътре, установява, че така важната нишка на Ариадна не струва пукната пара, понеже е изгнила и се къса. Тогава той започва да слага знаци по стените, да забравя значението им, да се лута напосоки, и точно когато се е убедил, че никакъв Минотавър не съществува, а това е само една перфидна измислица с цел на входа да ти вземат парите – открива чудувището в един ъгъл, ридаещо върху окаяната си съдба. Завързват разговор и Минотавърът разказва на автора (който вече се съмнява той ли пише, или него го описват) своята версия за Ариадна, от която личи, че тя си заслужава да бъде изядена, и ако не бъде изядена, то ще е фатална грешка с големи последици. После двамата си правят джемсешън, за предпочитане върху тема от сиртаки, като Минотавърът свири на устна хармоника, а авторът от време на време подвиква с възхищение: „Ясо!“. После авторът се измъква от лабиринта повече унил, отколкото изморен, силно разколебан в смисъла да се убиват минотаври, с последни сили зашлевява един як шамар на пазача пред входа и има единственото желание да преспи с Ариадна, което и става. И все пак от така разигралата се нелепица той излиза с узнаването, че между живота и абсурдната пиеса има една съществена, обнадеждваща и заслужаваща внимание прилика – тяхната еднаква неустойчивост. Нещо повече: изглежда, че прелестта на битието е в неговата неустойчивост. Мигът, уловен или изпуснат, а най-често разместен, ни дава единственото доказателство, че съществува духовно движение, чиято цел е духът да фиксира себе си в точка, от която би могъл да има най-голям коефициент на полезно действие. Личността търси своето място в пространството и времето – това е един жизенен субстрат и този субстрат се наема да разкаже абсурдната пиеса. Мотив, действие и резултат се разместват и преплитат. За героя тяхната последователност е враг „номер едно“, защото го вкарва в логиката. Логиката е тази, с която воюва абсурдният герой – тя не му позволява да търси и да намира, тя му отрежда. Тя е пълновластен господар – заповядва и втълпява, че където и да се намираш, ти си нещо произтекло от обстоятелствата. С това абсурдният герой не може да се съгласи. Той се бунтува, крещи, атакува всеки детайл на привидно нормалното, хитрува и най-често се смее. Позволявам си да перифразирам: когато фактите говорят – абсурдният герой се смее. Пренебрежението към действителността е най-силното му оръжие в тази битка, предрешена да бъде изгубена. Изгубена по отношение на конфликта с познатите, общоприети реалности, но безспорно спечелена по отношение на натрупване на духовни енергии.

 

      Традиционната пиеса разказва събития, а понякога и по-лошо – опитва се да ги пресъздава. Абсурдната воюва със събитията, опитва се да ги подчини, да разкаже душевните перипетии на своите герои, тяхното недоволство към установения ред, поривите им към съучастие в работата на тайнствени духовни сили в други измерения. Абсурдната пиеса е мечта за нови пространства.

 

      Позволих си това така дълго въведение, за да аргументирам затруднението, което изпитвам да анотирам бъдещата си пиеса. Може някому да се стори предвзето, но дори понятието „анотация“ ми се вижда нещо, което е свързано със сюжет, „взет направо от живота“. Може би в моя случай е редно да употребя определението

 

Прогноза

 

 

      Те са трима. Единият е в раиран костюм, другият – с протъркан балтон, а третият – по риза.

 

 

      Намират се в странен ресторант, в полутъмно сепаре.

 

 

      Имат проблем и трябва да вземат решение.

 

      Трябва да вземат решението още днес, тази вечер, в тази минута.

 

      Нямат никакво време за губене.

 

      Този проблем е отдавна. Отпреди осем години. Те са могли още преди осем години… Но преди осем години… Все едно, няма значение. Преди осем години. Както и да е. И сега не е късно. В смисъл, че не е съвсем късно.

 

      На пръв поглед изглежда, че е съвсем късно, но не е.

 

      Няма безнадеждна ситуация, освен ако наистина е безнадеждна, но случаят не е такъв. Въпросът е да напрегнат мозъците си, да се съсредоточат и – да решат проблема. Веднъж завиниги.

 

      Те няма да постъпят като Фернандо.

 

      Фернандо е четвъртият, който е отказал да дойде, понеже е против да се взима важно решение, без да се обмисли. Той си е такъв – обича да умува. И докато се наумува – всичко се проваля. А може би отдавна е решил проблема за себе си? И нищо чудно, докато те си блъскат главите… той да спи с някоя от жените им. Например с жената на оня, който за нищо на света не иска да свали скъсания си балтон.

 

 

      Този с балтона твърди, че няма жена и никога не е имал.

 

 

      Другите двама настояват, че Фернандо може да спи с жена ти, все едно дали я имаш или не, понеже Фернандо е зъл. И че второто е по-важно.

 

       Този с балтона се съгласява.

 

       На свой ред другите двама се съгласяват с него.

 

       Този, дето е по риза, разказва страшни истории за Фернандо.

 

       Другите са учудени, че той ги знае. Всеки е учуден, че другият знае всичко за Фернандо. Знаели са и са мълчали. Постъпили са подло.

 

       Да, те са били подли. Но пък Фернандо е зъл. Така че са квит.

 

      Този с раирания костюм носи куфрче и го поставя на масата.

 

 

      Той твърди, че в куфарчето има страхотен план, и му се ще да им го предложи. Смята, че е достигнал до някакво решение.

 

      Другите са възхитени от неговата коректност и се приготвят да слушат. Този с балтона става и телефонира. Предната нощ той се е напил и е възможно да е завел жена в дома си. Възможно е тази жена все ще да спи, уморена от любовната нощ, и рано сутринта Фернандо да се е промъкнал при нея. Защото Фернандо е зъл и от него може да се очаква всичко! Другите трябва да го изчакат.

 

 

      Когато той свършва, телефона взима този с раирания костюм, защото е обещал да държи жена си в течение около решаването на проблема. Тя го пита къде се намират, понеже го е търсил Фернандо. Раираният костюм се разтревожва. Опитва се да обясни. На помощ му се притичват другите двама, но никой не може да каже в кой точно ресторант се намират, тъй като ресторантът от осем години непрекъснато си е сменял името. Накрая прибягват до сервитьорката и разбират, че ресторантът, в който е трябвало да се срещнат, се намира на съвсем друга улица. Всички побесняват и им трябва доста време, докато се успокоят и се върнат на темата „проблем и решение“. Сервитьорката е ужасна. Понякога им се надсмива, понякога крещи, но никога не изпълнява поръчките. Понякага ги подслушва и записва в бележника си какво говорят. Понякога върти телефона и поздравява някого със „Здравей, Фернандо!“.

 

      Това ги съспива.

 

      Този с ризата изпада в истерия. Той иска да се самоубие. Готов е да го направи. За да не изпочупи сепарето, сервитьорката го поставя да легне върху сервитьорската масичка и го отнася.

 

      Остават двама. Двама – двама. Ще решат проблема. Правят няколко опита да го обсъдят. Но този с балтона няма сили. Вече му е станало все едно.

 

 

     По дяволите проблемът. По дяволите решението. Ясно е, че ще стане както преди осем години. Той няма сили. Наистина няма. Върху количката – и сервитьорката отнася и него.

 

     Този с раирания костюм остава сам. Но и сам – той ще има сили. Важното е да се съсредоточи. Да напрегне мозъка си. Ако не беше Фернандо, естествено, щеше да е друго. Но Фернандо е зъл. Той пречи на всички. Той е едно чудовище. Раираният костюм набира тебефона на жена си. Казва ѝ, че и този път всичко се е провалило. Опитва се да ѝ разкаже за плана си. Това според него е един възхитителен план и ако другите го бяха чули… Докато говори, сервитьорката се опитва да го постави на количката.

 

      Той разбира.

 

      Дори се разплаква.

 

      Моли я да не прекъсва връзката с жена му.

 

      Тя обещава…

 

      Той стиска слушалката.

 

      Тя го замъква заедно със слушалката.

 

      Последното, което казва, е, че обича минзурахи, когато ги продават възрастни жени. И че мрази думата „бордюр“.

 

      После сцената остава празна.

 

      Хубаво е малко тишина след толкова шум.

 

      Сервитьорката влиза, почиства масата и слага нова покривка.

 

      Не става ясно само какъв е проблемът. Но има ли значение, след като си е останал нерешен?

 

      А може би там, където сервитьорката отвежда тримата, може би само там се решават всички проблеми?

 

      Защото там го няма гадния Фернандо, който да отсъства по най-отвратителния начин.

 

 

      Но какво е там? По-различно от тук? Добре.

 

 

      Тогава какво е тук?

 

      P.S. Когато написах горните редове, образът на липсващия Фернандо ме изпълни с мъчително любопитство. Тогава създадох една гравюра върху дърво и я нарекох „Втора сряда“.

 

      Това е малка пиеса от 28 страници, в която Фернандо на два пъти споменава за тримата, но не бих се заклел, че става дума точно за тях. Дори ми се стори, че не изглежда на човек, който трябва да бъде някъде и да решава някакъв проблем.

 

      Когато „Втора сряда“ беше завършена, изпитах чувство на удовлетворение, но и някаква странна унилост.

 

      Около мен настъпи тишина и аз напрегнах слуха си.

 

      В единия край на квартала звучеше „Радка пиратка“.

 

      От другия край – нейният отговор – „Може да съм Радка, но не съм пиратка“.

 

      После скрибуцане на каруца, която вози откраднатия бюст на генерал Скобелев.

 

      На този фон няколко гласа се опитват да обяснят смисъла на театралната реформа.

 

      Друг глас, с тон на последна инстанция, им крещи: „Убийци! Долу ръцете от театралната традиция!“.

 

      Преминава друга каруца с откраднатите букви от паметника на Левски.

 

      Някой твърди, че театърът трябва да стане комерсиален. Да се гледа. Да печели.

 

      Друг толкова правилно го разбира, че веднага вади от репертоара „Хенри IV“ на Пирандело и слага „Хан Татар“. Та какво толкова? И двамата са войводи.

 

      Трети говори за някого. Говори така, че не става ясно хвали ли го, или го псува.

 

      Минава още една каруца. Само по скърцането ѝ разбирам, че вози нещо крадено.

 

      Скръъъц-скръц! Скръъъц-скръц!

 

       Някой до мен кашля, за да му обърна внимание.

 

       Обръщам му внимание.

 

       Мизерията. Свила се е в ъгъла и пуши „Арда“ без филтър. Кани ме да запаля.

 

       Гордо ѝ обяснявам, че не съм стигнал чак дотам – да взимам от нея.

 

       В този момент се питам: „А докъде съм стигнал?“.

 

       И се вслушвам в себе си, за да чуя какво ще си отговоря.

 

       И, о, Господи, чувам: „Скръъъц-скръц!“.

 

       Мамка ѝ каруца! Собственото ми „Аз“ ли краде за претопяване?

 

       Търся убежище в историята за тримата.

 

       Чета анотацията и още повече се умърлушвам.

 

       На този агресивен звуков фон кому са потрябвали моите офорти, гравюри, акварели, мечтани пространства, блуждаещи огньове, моето узнаване?

 

       Ослушвам се. Тишина. Никакво скърцане на никаква каруца.

 

       Да не би случайно тези с каруцата да са си оставили магарето в калта?

 

август 1997 г.

 

Текстът е публикуван във в. „Култура“, бр. 34, 29.08.1997