Конкурс за нова пиеса на Нов български университет

Календар

  • КАЛЕНДАР 2018-2019
  • ЮНИ

     

    АВГУСТ/СЕПТЕМВРИ


    • съставителство, подготовка и излизане от печат на сборника с Пиеси за родината


      Предговорите на Виолета Дечева и на Явор Гърдев към сборника:

    Мъглявината Родина
    Виолета Дечева

    Когато в средата на миналата година обявихме второто издание на

    Конкурс за нова пиеса на Нов български университет на тема „Родината“,

    имахме пълното съзнание, че реакциите няма да са еднозначни и ед-

    нопосочни. Така и стана. Мненията се разцепиха доста рязко на pro

    и contra. Едни казваха: „Каква е тази тъпа тема? Сега всякакви наци-

    оналисти графомани ще си пратят творенията и да видим какво ще

    ги правите.“ Други се застъпиха: „Страхотна тема! Поемате риск, но е

    интересно какво ще излезе.“ Имаше и умерени скептици, които иро-

    нично ни предупреждаваха да сме готови за сюжети с ханове, чанове и

    гаванки, както и за недвусмислени политически провокации.

    Реалността в родината обаче ни изненада. Нито едно от тези пре-

    дупреждения не се сбъдна. Изглежда, че националистите – независимо

    дали са графомани, или не – изобщо не се интересуват от драматургия,

    или поне от това да създават такава. Предпочитат да използват вече ка-

    нонизираните в българската традиция пиеси по свой начин. Че поехме

    риск, е факт – риск колкото заради политическите (зло)употреби с

    тази тема, толкова и заради гнусливостта на интелигенцията от нея.

    Очакванията да получим нещо особено впечетляващо и изненанадващо

    – като фабула, идея, герои или драматургична форма – също не се опра-

    вдаха. Изненадващо беше, че вместо да ни затрупат със славни царски

    сюжети и пиеси с герои от далечното минало, авторите бяха избрали

    по-близката история. Слава богу, не получихме и политически прово-

    кации, което означава, че или изкуството ни е напълно деполитизирано,

    или политическите субекти са напълно безразлични към изкуствата, в

    частност – към театъра и драматургията.

    И все пак, защо „Родината“? Нашият конкурс е тематичен, а изборът

    на тема според нас би трябвало да поставя съществен за обществото

    ни и въобще за човешкото съществуване проблем. За първото издание

    избрахме невралгична за българското общество тема, която същевре-

    менно стои като универсална ценност – справедливостта. За второто

    избрахме родината, защото смятаме, че работа на интелектуалците, на

    интелигенцията, на изкуствата е да осмислят такива фундаментални за

    модерния човек понятийни конструкти и да рефлектират промените в

    тях през времето. А те сякаш изоставиха тази работа. И докато повечето

    смятаха, че в процеса на глобализация „родина“ е изчезващо понятие,

    новите партийните строители си го присвоиха. Ето защо избрахме да

    провокираме пишещите именно с тази тема, защото тя продължава да е

    конститутивна за идентичността на човека днес. Каквито и промени да

    са настъпили в живота му, родината назовава онова нещо, във връзка

    с което всеки се пита „Кой съм аз и защо съм такъв?“ Събитията през

    последните години както в Европа, така и в света все по-настойчиво

    наложиха преосмислянето на тази част от нашата идентичност (лична

    и колективна), както и на символите, сюжетите и героите, с които я

    свързваме.

    В българската култура представянето на родината в текстове,

    визия или музика има дълга и богата традиция. Емблема на мо-

    дерното българско изкуство от 20-те години на ХХ век е Родното и

    движението Родно изкуство, за да назова само един пример от тази

    богата традиция. Колкото и противоречиви примери да откриваме в

    нея, както и да се е разбирало в нея родното, тя винаги показва как

    си представяме самите себе си и света, как виждаме себе си в обще-

    ството, в което живеем. Очаквахме новите драматургични творби да

    дадат творчески израз на тази представа, мислейки съвременния свят

    най-вече от универсална гледна точка, но също и от най-неочаквани

    локални перспективи, включително и иронични.

    Какво получихме? Макар да ми е трудно да кажа, че темата за

    родината е отключила сюжети, отправящи предизвикателство към

    вече съществуващите представи и нагласи в българската култура, все

    пак намирам картината, която съставиха получените над 60 пиеси, за

    много интересна като цяло.

    На първо място, за повечето автори тя очевидно се оказа сериозна

    провокация, защото ги накара за пръв път изобщо да си поставят този

    въпрос. В пиесите си те се опитват да намерят вход към това понятие –

    някаква представа, усещане, преживяване, или с други думи – опитват

    се изобщо да намерят за себе си образ, идея, фабула, персонажи, чрез

    които да въплътят отношението си към родината и към самите себе си

    и да го представят. Казано иначе, в тези текстове родината се оказва

    мъглявина, неясна категория, която повече обърква, отколкото про-

    яснява разбирането за това кой съм аз, кои сме ние. Два от текстовете,

    които бяха номинирани за участие в Лабораторията за писане на

    пиеси, изразяват по различен жанров начин тъкмо тази тенденция:

    това са „Експедицията“ от Магда Борисова и „Три сестри без Чехов,

    но с чайка“ от Сабина Стефанова (Лора Шварц). В единия случай ро-

    дината е представена през конструиран като за куклена сцена игрови

    антиутопичен сюжет, а в другия – чрез откровена перформативна игра,

    която я показва като изпразнено от значимост място, като означаемо

    без означаващо, празна „сцена“, свободна автореферентна театрална

    игра. Това объркване, предизвикано от темата „Родината“, е не тол-

    кова знак за универсалистка нагласа у авторите, която произвежда

    смислени глобални идеи и сюжети, колкото говори за оттегляне, дори

    за отказ тази тема да се рефлектира – нещо, което, както казах по-

    горе, е по определение занимание на интелигенцията, на пишещите,

    на мислещите хора в българската култура.

    На второ място, не се оправдаха – слава богу! – страховете, че ще

    има масово използване на исторически сюжети от типа „от Аспарух

    до наши дни“. Доколкото обаче в българската драматургия от Иван

    Вазов до Никола Русев историческите сюжети имат ключово значение

    и присъствие (нека само погледнем българския драматургичен канон!),

    подобно отсъствие е само по себе си факт, заслужаващ внимание. Какво

    в действителност се случва? Може би наблюдаваме умора и отвращение

    от този тип сюжети? Ако съдим по рекламните клипове, туристическата

    индустрия, графитите, медийните сюжети и и дискурс – едва ли. Според

    мен е друго. По-вероятно става дума просто за непознаване на история-

    та и историческите сюжети извън медийните клишета. А също би могло

    изобщо да липсва интерес към миналото. С интереса към българската

    история обаче обикновено се свързва колективната идентичност –

    родното, родът, домът и т.н. И отсъствието на този исторически

    тип сюжети очертават криза в традиционната саморефлексия, която

    обичайно обозначава т. нар. национална гордост, основаваща се на

    „славната българска история“. Трудно е да се каже какви са причините

    за тази криза в няколко изречения. За мен обаче ясно е едно: този тип

    (исторически) наратив за героите и колективните разкази в българската

    история е изоставен от интелигенцията (или поне от пишещите пиеси

    в България днес) изцяло в ръцете на разигравания от политическите

    партии националистически дискурс, независимо че последните го

    представят единствено в драматични клиширани образи и истории,

    както и в туристическо-кичозни етнографски инсценировки.

    Един от най-интересните текстове за сцена, които получихме,

    сюжетиращ върху българското минало и историята на ХХ век, бе

    „Майка“ от Валентина Евтимова (Валентина Щайн). Той представя

    грижата на една жена за български евреи по време на депортаци-

    ята им от Лом през 1943 г. Интересното е, че авторката не живее

    в България, а в Германия, при това повече от 12 години, и дистан-

    цията във времето – а също и в чувствителността към тази тема

    спрямо живеещите в България – със сигурност е оказало значение

    при избора на сюжета и начина на неговото структуриране. Това бе

    третата пиеса, номинирана за участие в Лабораторията на Конкурса.

    На трето място, мисленето на живота в България чрез миналото

    е представено в една съвсем неголяма част от получените пиеси най-

    вече чрез сюжети от периода на 90-те или от по-дългото време на т.

    нар. „Преход“, тъй като този период се преживява като оказващ най-

    непосредствено влияние върху българското настояще.

    Четвърто, сериозна част от текстовете фабулират върху темата

    за емиграцията и обезлюдените села. По време изборът на тези теми

    произтича също от промените в българското общество през 90-те.

    Интересно е, че т. нар. „селска“ линия в българската драматургия е

    традиционна и тя представя селото като идеализирано пространство,

    като „лоно“ на българското и родното. В този смисъл, ако се вгледаме

    в емигрантската линия на писане, породена предимно от 90-те, в нея

    обезлюдените села присъстват като преобърнат символ на родното –

    буквално като обезлюден топос. Не бих казала обаче, че в тази група

    имаше дори една пиеса, която да се откроява.

    Последна в този ред оставих най-голямата група пиеси, която

    получихме. В нея родината е представена като територия на патоло-

    гичното, а съществуването в нея – като живот в девиантното. Целия

    спектър от отклонения в човешкото поведение и психика авторите

    представят чрез герои и сюжети в логиката на психологическата пиеса

    или психодрамата. Имаше и черни комедии, но като цяло комедийният

    жанр остана без особено интересни прояви.

    Наградата на конкурса за 2018 г. бе поделена между две пиеси.

    Това са „Пет“ от Таня Шахова, която представлява преосмисляне на

    канона и продължение на Йовковата „Боряна“ в стилистиката на 90-те,

    и „Исмаил“ от Ясен Василев – интересен поетичен поглед към библей-

    ската история за Аврам и Сара. В мотивите си академичното жури

    изтъкна, че решението да подели наградата е ясен израз на подкрепата,

    която Конкурсът на НБУ за нова пиеса дава на два еднакво провока-

    тивни към сцената типа драматургично писане, които същевременно

    представят два много различни погледа към болезнената днес тема за

    родината и родното.

    Решението отразява убеждението ни, че днес повече от всякога е

    нужно да мислим своята идентичност в една по-универсална перспек-

    тива, без при това да забравяме преосмислянето на своите национални

    митове, свързващи ни с българското минало.

    И така, може да се каже, че в писането за сцена цяла една традици-

    онна линия на мислене за родината и родното чрез колективната памет,

    утаена в сюжети от историята, е ако не прекъсната, то поне изпаднала в

    сериозна криза. Тази линия е усвоена изцяло от политическите партии

    и от разпространяваните от тях наративи. Изключението бе пиесата

    „Майка“, но авторката неслучайно не живее в България. От тази

    гледна точка родината е носталгично привиквано спасително място,

    което обаче е и безвъзвратно изгубено.

    Иначе родното се възприема враждебно и болезнено – като нещо

    чуждо и най-вече неуютно, като пространство на неврози, откло-

    нения, абсурди и патология. Родният дом изобщо няма (нов) образ.

    Доколкото изобщо е представен в селските сюжети, които обикновено

    носят символиката на родното, на корена, уюта, топлината, този дом

    се предава като празен. Той е напуснат от децата. Домът и родината

    като синоними в този смисъл ни карат да осъзнаем представянето

    на родината от драматурзите като пуст, празен дом, празно място,

    а обитателите му, избрали своя дом по други места – като безродни

    или обезродени, останали без родина. Както казах, тук се намесва т.

    нар. емигрантска линия, но тя също няма общо с Вазовите хъшове,

    които страдат заради родината, а показва едни по-скоро отчуждени

    наблюдатели.

    Родината дори няма географски очертания. Тя също не е нещо,

    във връзка с което човек се чувства уютно, щастливо, което преживява

    интимно. Тя е някакво празно място. Тя е мъглявина – образувание,

    което излъчва светлина, но не е звезда, а е смесица от втвърдени газове

    и прах. И все пак, това образувание седи в някакъв личен и обществено-

    политически космос като „мъглявината Родина“. Оттук и няма защо да

    се чудим, че родината като понятиен конструкт е подложена на толкова

    много партийни спекулации.

    Конкурсът на НБУ за нова пиеса има стратегическа визия за под-

    крепата на драматургията в България. Той провокира развитието на

    драматургичната форма, като всяка година обявява различна, значима

    за човешкото битие и общество тема. В своята последна фаза той се

    грижи и за реализацията на наградените в конкурса пиеси. По този

    начин се затваря пълният цикъл в процеса между пишещия драматург

    и сцената. В изпълнение на своята мисия Конкурсът получи от самото

    начало обществена подкрепа в лицето на БНР: радиотеатърът на про-

    грама „Христо Ботев“, основен партньор на конкурса, поставя награде-

    ните творби. Така новите български пиеси получават разпространение

    в различна форма и достигат до максимално широка аудитория.

    Конкурсът за нова пиеса е също така проект, подкрепен от Цен-

    тралния фонд за стратегическо развитие на НБУ, а това е гаранция, че

    би могъл да се превърне в ефективен инструмент за дългосрочна под-

    крепа на драматургията в България. Интегрирането на този конкурс

    в живота на университетската общност му осигурява трайна и благо-

    приятна среда за развитие. Пишещите, знаещите, поставящите, праве-

    щите, играещите и учещите драматургия, театър, изкуства се срещат в

    името на трайното развитие на новата драматургия в България. Затова

    и Конкурсът за нова пиеса е повече от поредния конкурс за българска

    драма. Той е стратегически проект в подкрепа на писането на пиеси

    изобщо. И доколкото логосът е в основата на изкуствата, доколкото

    драматургията смислополага, а театърът интерпретира, преосмисля

    и създава произведенията си въз основа на словото, то с подкрепата

    за драматургията НБУ следва мисията си да гарантира развитието на

    българската куртура в един глобален свят.

    Не на последно място, проектът „Конкурсът на НБУ за нова пиеса“

    с успех гради и поддържа връзка между пишещите и поставящите в

    своята втора фаза – Лабораторията за писане на пиеси, в която право

    на участие получават номинираните от академичното жури автори.

    Тази връзка – между пишещите драматургия и правещите театър – е

    изгубена в България: тя е не просто скъсана и липсват политики за

    възстановяването , на нейно място зее хиатус. Затова и за конкурса

    е важно тя да бъде създадена. В тази перспектива не е чак толкова съ-

    ществено кой ще спечели наградата, макар че всеки участник, разбира

    се, желае да получи „лавровия венец“. Най-важното нещо в Конкурса е

    участието на номинираните в Лабораторията, в рамките на която авто-

    рите работят заедно за седмица в среда, предоставяща им творчеството,

    свободата и възможността да проиграят своите текстове от гледна точка

    както на колегите си, така и най-вече на водещия – човек от театъра с

    доказазан опит и значими постижения в работата си с драматургията.

    Миналата година това беше Боян Папазов – класическо име в българ-

    ската драматургия. Тази година ръководител на Лабораторията беше

    Явор Гърдев. Затова и неговото слово при откриването предговаря

    този том с пиеси.

    Подобно нещо – проверка на собствения текст за сцена сред ко-

    леги и под ръководството на драматург, режисьор или актьор – НБУ

    предложи на драматурзите в България за пръв път през 2017 г.

    Финалните варианти на текстовете им се издават от издателството

    на НБУ в поредицата с пиеси на конкурса, която се разпространява

    безвъзмездно в театралната мрежа. Ето защо „Пиеси за родината“ е

    вторият сборник с пиеси от Лабораторията за писане на пиеси на

    Конкурса на НБУ за нова пиеса, който е вече реалност. А след като тази

    реалност е вече налице, няма съмнение, че от нея рано или късно ще

    се родят и други, нови, различни театрални реалности.

    Все едно дали в родината, или извън нея.


    РОДИНАТА ВИНАГИ ПРЕДЛАГА НЕЩО ПОВЕЧЕ

    Явор Гърдев


    Нов български университет ме покани да водя драматургичната

    лаборатория в тазгодишното издание на Конкурса за нова пиеса. Като

    човек, който винаги се пита дали има смисъл от неговото присъствие

    някъде, и в алтруистичен, и в егоистичен план сериозно се замислих дали

    бих могъл да бъда полезен на някого и с какво. Въпреки споходилите ме

    съмнения, в мен се промъкнаха и някои надежди, така че се включих в

    начинанието с цел от участието ми да произтече нещо полезно.

    Подходих като човек, който гледа към драматургията от вътреш-

    ната страна на сценичната рампа. Драматургията рядко се ражда от

    вътрешната страна на рампата. Обикновено тя е дело на единаци, прек-

    рачва рампата отвън и гостува на сцената за известно време, за разлика

    от нас, които я обитаваме ежедневно. Но пък от нас наистина зависи

    ще се задоми ли драматургията успешно там, ще се чувства ли тя като

    неуседнал временен обитател, или в най-лошия случай – като случайно

    допуснат бездомник.

    Моят опит показва, че има огромна пропаст между академичното

    образование и театралната практика в България – пропаст, която се

    задълбочава. Известна свързаност, разбира се, е налице. Тя е по-скоро

    формална, институционализирана, но в края на краищата никой на

    този свят не твори в резултат на институционално вдъхновение. Такова

    вдъхновение, ако изобщо го има, със сигурност не води в зоната на из-

    ящните изкуства. Така или иначе, днешната българската драматургия

    има сериозен проблем със своята сценична реализация. Защо? По каква

    причина тази връзка е разхлабена?

    В България има много интензивна театрална практика, която вкарва

    в сценично обращение много драматургични текстове. Всъщност

    България, може би доста неочаквано за доста хора, потребява в теа-

    тралния си живот огромно количество драматургия, много по-голямо

    от средно употребяваното в страни със сходно население. България,

    съобразно размера си, също така има и доста голяма сценична театрална

    продукция, а за нея на свой ред има немалко търсене. Не е зле да си при-

    помняме това, когато попаднем в режим на инерционно самоокайване.

    Но не в количеството все пак е проблемът.

    След като има толкова голямо търсене, защо контактът с публиката

    става много повече с използване на чужда драматургия, отколкото на

    българска? Защо българските теми не са силно отразени в театъра, не

    са в неговата основа, не са дори в основния пакет, а са в маргиналната

    зона? Защо се прибягва до употреба на чужди пиеси, които са в голямата

    си част просто добре скроени или даже занаятчийски сглобени – пиеси,

    които биха могли да бъдат написани след кратък курс по творческо

    писане? Българският театър е склонен да използва дори такива, за които

    трудно може да се каже, че са въобще пиеси, и все пак те успяват да

    станат повод за среща с публиката. В тях все се намира нещо, което да

    послужи за тази среща: или близки характери, или насъщни проблеми,

    или развлекателни диалози, или смешни ситуации. Това малко нещо в

    много случаи се оказва и достатъчно, макар от висотата на един развит

    критерий да е почти нищо. Това „почти нищо“ обаче често събира край

    себе си общност, докато ние продължаваме да подценяваме съборната

    сила, силата на колективния субект, силата на общността.

    В последните години забелязвам все повече проявления на потреб-

    ността от живо събиране на общността, благодарение на която нараства

    и потребността от изкуства, които не предполагат опосредяваща медия.

    Достатъчна им е срещата на едни хора с други хора. Когато осъзнаем, че

    такава нужда от среща сама по себе си съществува, тогава става безапела-

    ционно ясно, че българската драматургия има потенциал и перспектива,

    но и че този потенциал предстои да бъде разгръщан. Сега той се реализира

    едва в незначителна степен, но е по-голям, отколкото всъщност си мислим.

    В това отношение аз съм умерен оптимист, защото от опит зная, че има

    животрептящо поле на неудовлетворена нужда в зоната на театралното

    общуване – все пак съм ежедневен обитател на тази зона.

    В момента се намираме във важен момент за българското общество:

    период на проясняване на политическите ценности и възгледи. Прекалено

    дългият преходен период на неизяснените в детайл възгледи отминава

    и чрез спонтанни дебати позициите се проясняват. Започва да се вижда

    кой къде стои в скалата на ценностите, какво смята за истински важно.

    Социалното поле започва да се пренарежда, а с това възникват и важни

    въпроси, свързани с ценностната идентичност. Когато в едно общество

    трябва да се решават много въпроси, свързани с идентичността, тогава

    възниква и нуждата тези въпроси да бъдат третирани задълбочено отвъд

    езика на злободневната медийна публицистика, да бъдат съобщени и

    обсъдени с цялата си вътрешна противоречивост, да ангажират публика,

    която да осъществи пряка връзка с тях. Драматургията и театърът имат

    едно много важно свойство – възможността за непосредствено свързване.

    Пиесите могат да бъдат много добре написани, много добре скроени и при

    все това да остават с публиката си в далечна или силно опосредена връзка.

    Но има възможност да влязат и в непосредствена, интензивна връзка.

    В ерата на постдраматичния театър тази връзка често заобикаля

    драматургията (или поне драматургията в класическото разбиране

    за нея), но по същество не я изкоренява. Тя остава здраво посадена и

    черпи сокове от класическия си корен дори и в постдраматичния период.

    Защото класическият корен на драматургията захранва може би най-

    важната функция на театъра в общността – да събира индивидуалните,

    атомизирани субекти в колективен субект чрез идентификация. Театърът

    осъществява това събиране за известно време. Той, фигуративно казано,

    събира многото тела в едно тяло. Това едно тяло претърпява известни

    сътресения, преминава през перипетиите на нещо, което можем да

    наречем драматично действо, и в оптималния случай води до пречист-

    ване. С това, предполагам, повечето изкушени са добре запознати: то е

    артикулирано от Аристотел и като почти всичко друго, артикулирано от

    него, неотменимо важи и до днес. Аристотеловите детектори за първи

    път засичат в основата на театъра наличието на органичен механизъм

    за колективно взаимодействие и съобщаване, в който поетическият

    логос предизвиква синхронизираното трептене на общността до съе-

    диняването в колективен субект. След края на театралното действо,

    разбира се, тази общност отново се разпада на индивидуални субекти,

    но остава споменът за съединеното, съвместното съществуване, споме-

    нът за съпреживяното единение в органична цялост. Общността, макар

    и временно, се е сляла в едно тяло, пази спомен за това сливане и желае

    да го повтори.

    Ето за какво е отговаряла драматургията, когато е била близко до

    генеалогичния си корен, когато е била в своята, така да се каже, родина.

    Функцията на съединяването в единен колективен субект, чрез което

    индивидът преживява сливане с другите, някога е водило и до полити-

    ческо оздравяване на общността. Днес това политическо съединяване

    на общността чрез идентификационно театрално действо е утопия, но

    ако погледнем назад с изследователско любопитство, брегът на Утопия

    може и да започне да се разоблачава.

    А сега за Лабораторията. Какво направихме в тези няколко дни?

    Подложихме избраните от журито на НБУ пиеси на стрес тест.

    Проверихме доколко издържат на критика – не на литературна критика,

    а на най-базов действен анализ, т.е. на критиката, практикуваща се от

    вътрешната страна на театралната рампа. Разбира се, имахме предвид, че

    нещо, което не издържа на театрална интерпретация от определен вид,

    вероятно има възможност да издържи на театрална интерпретация от

    друг вид. Но тази интерпретация, която аз предприех като стрес тест, беше

    класическата аристотелианска проверка на пиесите. Това е нещо, което

    в театъра обикновено правим в първите репетиции: проверяваме дали

    това, което е написано, би могло да бъде проведено като действие, т.е. да

    бъде изиграно.

    В Лабораторията проверихме включително може ли написаното

    да издържи на любопитството на собствените си автори. Защото един

    текст, когато излиза от страниците, на които е написан, и отива да се

    въплъти на сцената, понякога добива трудно разпознаваем от собст-

    вения си автор вид. Но най-важното, което се опитахме да постигнем,

    е една висока степен на честност спрямо слабостите на текстовете. Аз

    уважавам авторите, които изцяло застават зад това, което са написали,

    но ми прави впечатление, че тъкмо тези автори са и най-смелите в кри-

    тическата проверка на това, което са написали. В този смисъл, благодаря

    на участниците в Лабораторията за смелостта в приемането на критика

    и искреността в откриването и признаването на недостатъци в собст-

    вените им текстове. Оценявам това, защото, подложени на стрес тест,

    пиесите повторно се превръщат в пластичен материал за преоформяне

    и дооформяне, което невинаги носи радост на авторите. Когато текстът

    на драматурга се срещне със своята интерпретация, често възникват и

    болезнени преживявания, защото човек вижда как неговият замисъл

    се сблъсква с чужда рецепция, от която могат да последват даже кру-

    шение и разочарование. „Мръсната работа“ по прехода от напечатания

    лист към реалността на сценичното въплъщение е на режисьора. При

    наличие на достатъчно любопитство тази работа може да очертае пред

    драматурзите доста точна представа как техният текст може да се свърже

    с театъра и може ли изобщо.

    Ако преди двайсет години някой беше предложил драматургичен

    конкурс с тема „Родината“, щях да се изсмея саркастично дори само по

    една причина – колкото и да е критичен, човек винаги остава въвлечен

    в моментния пейзаж от идеологически парадигми. Та по това време

    всички ние бяхме доста увлечени да деконструираме какво ли не – и

    най-вече родината. При това с особен апетит, защото тя имаше сериозно

    присъствие в зоната на плакатната пропаганда и така изкушаваше много

    силно не просто да я деконструираш, а направо да я детонираш. Днес

    отчитам като грешка на собствения растеж това, че за дълго време по-

    колението ни се изтегли от зона, в която можеха да се конструират нови

    значения. Като казвам „поколението ни“, нямам предвид само хората на

    близка до моята възраст от театъра, а имам предвид всички хуманитари,

    които се занимават с конструктивна интелектуална дейност.

    Та сред нещата, които бяха добили одиозно значение тогава, беше

    и родината. Геополитическата реалност от последните години обаче

    започна да ни връща към тази тема, която днес повече не може да се

    заобикаля поради това, че светът върна на дневен ред всички въпроси,

    свързани с идентичността, и то толкова сериозно, че последната отново

    стана основна разделителна линия в идеологическите войни. С други

    думи, не можем да се измъкваме с вторични геополитически клишета

    от въпроси, на които трябва да дадем личен отговор. Това в момента е

    очевидно и неизбежно. Но при отговорите на тези въпроси се оказва,

    че нямаме достатъчна опора в идеологиите, ако сме докрай честни пред

    себе си. В крайна сметка първите въпроси винаги са насочени към това

    по какъв начин сме свързани със собствения си произход. И когато

    избягваме да си отговорим на този въпрос, след много кратко време

    получаваме обратна връзка, която има екстремен и застрашителен ха-

    рактер. Тогава започваме да се чудим как стана така, че в относително

    спокойно общество като нашето се стигна до крайности. Това се случи,

    защото избягвахме сериозните и честни отговори на лични въпроси и

    оставихме реалността сама да ни даде тези отговори, но вече в нелицеп-

    риятна форма. Заради това си мисля, че темата „Родината“ днес е много

    уместна – и за тези, които останахме в нея, и за онези, които я напуснаха

    физически, но все още я обитават ментално.


    ОКТОМВРИ/НОЕМВРИ




    Пълен запис на пресконференцията
     на Конкурса в галерия "Кредо Бонум" на 6 ноември.

    Беше представена историята на Конкурса досега с изданията на тема "Справедливостта", "Родината" и тазгодишната - "Тайните". Препотвърдена беше заявката за дългосрочна подкрепа за съвременната българска драматургия. Явор Гърдев, водещ на миналогодишната "Лаборатория за писане на пиеси", разказа за този втори етап на Конкурса, в който участват номинираните автори. Препотвърдено беше и дългосрочното партньорство с Програма "Христо Ботев" на БНР и Радиотеатъра на БНР. Пиесата "Пет" на Таня Шахова, която спечели миналогодишната награда на Конкурса заедно с Ясен Василев, ще бъде реализирана именно от Радиотеатъра на БНР. Бяха обявени и новите водещи на "Лабораторията за писане на пиеси": това са известният български актьор Валентин Ганев и световноизвестният унгарски драматург Жолт Пожгаи. Беше представена и новата инициатива на Конкурса - "Драматургичен клуб", който ще бъде воден от Георги Тенев. Откриването на клуба ще се състои на 12 декември в книжарницата в корпус 1 от 18 часа.

    (Снимката е на Иван Димитров и е публикувана във вестник "Дневник".)

    ДЕКЕМВРИ



    Откриването на "Драматургичен клуб" към Конкурс за нова пиеса на Нов български университет ще бъде на 12 декември от 18 часа в книжарницата в корпус 1. Негов водещ ще бъде Георги Тенев, който освен носител на "Аскеер" за драматургия и на Prix Europa за най-добра радиодрама, е и участник в първото издание на конкурса. Дейността на клуба е отворена не само към академичната, а най-вече към театралната общност. Дискусиите в него и сътрудничеството на драматурзите цели и разширяване на средата за работа на всички, които се интересуват от съвременна драматургия.



    В рамките на Софийски международен литературен фестивал на 15 декември от 13 часа в Мраморното фоайе на НДК се състоя дискусията "Говорим за българската драматургия: "Пиеси за родината" или за трудните отношения между българската театрална сцена и българските автори на пиеси". Неин водещ беше проф. Виолета Дечева и участваха aвторите в сборника с пиеси и представители на журито на Конкурс за нова пиеса.
    Споделяме думите за нея от Фейсбук страницата на фестивала: "За българската драматургия, за пиеси за родината и за трудните отношения между българската театрална сцена и българските автори на пиеси разговаряха Виолета Дечева, Боян Папазов, Пламен Дойнов и Михаил Неделчев. Виолета Дечева започна ударно дебата с директния въпрос защо, според присъстващите, съвременните български пиеси често нямат втора постановка. За Пламен Дойнов най-добрите авторски текстове имат потенциал, но причините да не се поставят стоят извън текста и драматурзите. Според него, нови текстове непрекъснато се пишат и поставят поради няколко причини - заради възможностите за субсидия и номинации за награди само за нови текстове и постановки; друга причина е, че след много добра първа постановка и награди – рискът на втората постановка е съпроводен със страх и съмнения заради качествени сравнения. За Виолета Дечева са нужни повече смелост в пиесите и постановките, но, за жалост, има трайно предпочитание към лоша или посредствена чуждестранна драматургия, най-вече булевардна, за Дечева е скъсана една нишка с драматургичното минало, мяра и качество. Дечева припомни, че пиесите не се издават, малко са поставяни, няма втора постановка и на драматургията и на драматурзите се гледа като на рядък и изчезващ куриозен вид. За Неделчев това донякъде се обяснява и с нагласата към работа с пиеси, тъй като на тях се гледа само като на материал и основа, т.е. ресурс за свободна манипулация, докато, все пак, драматургичният текст е завършен и цялостен и сам по себе си. Дечева също припомни и че няма традиция в публикуването на пиесите на хартия и е по-скоро изключение, отколкото норма, при това не само защото е издателски риск. Пламен Дойнов е убеден, че са необходими постоянни и всекидневни грижи и усилия за драматургичната среда, да бъде насищана тя с текстове и разговори. Боян Папазов беше категоричен, че е нужен само и единствено театрален преврат, който да се извърши в три-четири стъпки: настоящето поколение драматурзи и режисьори да вземе властта в театрите като във всеки театър има пишещ драматург на щат; във всеки театър и във всеки сезон да се поставят съвременни български пиеси; драматурзи да станат директори на театрите, защото повечето са еднокнижници като министър-председателя на държавата. Всичко друго, според Боян Папазов, са приказки. Михаил Неделчев единствено припомни, че всеки подобен манифест изисква общност - манифестът е успешен, когато се прилага на практика."






  • КАЛЕНДАР 2017-2018
  •  

    септември

    Представяне на сборника „Пиеси за справедливостта" на Празниците на изкуствата „Аполония“ на 5 септември от 18 часа. Сборникът включва пиесите на Йоана Мирчева, победител от миналогодишното издание на Конкурса и на останалите номинирани - Владо Трифонов, Георги Тенев, Иван Димитров, Нели Лишковска, Петя Башева.


     

     

    октомври

    Пресконференция на журито, на екипа на Университетски театър на НБУ и на Радиотеатъра на БНР, представителна за обявяване - на името на водещия на Лабораторията за писане на пиеси, на премиерата на сборника с пиеси от първото издание на Конкурса със заглавие „Пиеси за справедливостта“, както и на постановъчния  екип на наградената пиеса „Изход“ в Конкурс за нова пиеса’2017 и на работата по поставянето й от Радиотеатъра на БНР.






    На официалната пресконференция на 18 октомври в галерия „Кредо Бонум“ беше обявено, че Явор Гърдев ще е тазгодишният водещ на „Лабораторията за писане на пиеси“, Гергана Димитрова ще постави на сцена „Изход“ на Йоана Мирчева, първата наградена пиеса от предишното издание, а Петър Бакалов ще режисира нейния радио вариант за БНР!



    Сборникът "Пиеси за справедливостта" беше издаден още в края на лятото и след представянето му на Празниците на изкуствата „Аполония“ - има и премиера в София: на 16 септември от 17,30 часа в книжарницата в корпус 1 на НБУ! Сборникът включва пиесата на Йоана Мирчева, победител от миналогодишното издание на Конкурса и на останалите номинирани - Владо Трифонов, Георги Тенев, Иван Димитров, Нели Лишковска, Петя Башева! Авторите присъстват и се четат взаимно. Вечерта е водена от проф. Виолета Дечева и Боян Папазов, а за текстовете и авторите говори доц. д-р Йордан Ефтимов.



    ноември

    - Представяне на книгата Софокъл "Едип тиран" и изложба с фотографии от първото издание на Конкурса.

    - Семинар, посветен на темата на Конкурс за нова пиеса’ 2018 на НБУ - Родината.

    декември

    На 13 декември от 19,30 часа в мраморното фоайе на втория етаж на НДК и в рамките на Софийски международен литературен фестивал ще бъде представен сборникът "Пиеси за справедливостта". Ще участват както номинираните автори в миналогодишното издание на Конкурса (Владо Трифонов, Георги Тенев, Иван Димитров, Нели Лишковска и Петя Башева), така и победителят Йоана Мирчева, но и актьорите Юлиана Сайска и Велислав Павлов. В представянето ще участват и проф. Виолета Дечева, председател на журито на Конкурса, а също и Боян Папазов, миналогодишният водещ на "Лаборатория за писане на пиеси", в която участваха всички номинирани.






















    януари

    Получени са 60 пиеси в тазгодишния Конкурс, чиято тема е "Родината"!




    Предстои обявяване на номинираните за участие в Лабораторията за писане на пиеси.

     

    февруари



    - Премиерата на представлението "Изход" се състоя на 26 февруари в Университетски театър НБУ от 18,30 часа. Представлението е по пиесата на Йоана Мирчева, лауреат на миналогодишния "Конкурс за нова пиеса" на тема "Справедливостта". Режисьор е Гергана Димитрова, която е носител на награда "Икар" както за режисура, така и за драматургия (в съавторство със Здрава Каменова) за "Праехидно". В представлението участват: Диана Спасова, Янко Велков - Янец, Антоанета Петрова, Даниела Ганчева, Юлиана Крушева, Стефани Алдимирова, Кристина Нацева, Ивона Маврова, Десислава Стоянова. Сценограф и костюмограф е Мария Папучевска (магистър от програма "Сценичен дизайн"), а асистент-режисьор е Стефани Будинова.

    - Пиесата "Изход" на Йоана Мирчева беше номинирана за наградите "Аскеер" в категорията за съвременна българска драматургия. 



    - Провеждането на Лаборатория за писане на пиеси с водещ Явор Гърдев и с номинираните автори на пиеси се състоя между 19 до 23 февруари, като първият и последният ден от нея ще бъдат отворени за публика в галерия Униарт. Пълен запис от откриването на Лабораторията, както и публикация на откриващата лекция на Явор Гърдев.


    На 26 февруари на тържествена церемония в галерия UniArt Galleryректорът на Нов български университет проф. д-р Пламен Бочков връчи за втори път наградата на "Конкурс за нова пиеса" на НБУ. Темата на тазгодишния конкурс беше „Родината“. За наградата се състезаваха 60 пиеси. 
    Академичното жури, в състав проф. Виолета Дечева, д.н. (председател), гл. ас. д-р Владимир Маринов, гл. ас. д-р Георги Гочев, проф. д-р Михаил Неделчев, доц. Пламен Дойнов, д.н., проф. д-р Светла Христова и доц. Снежина Петрова, присъди голямата награда на конкурса на две пиеси: „Исмаил“ на Ясен Василев и „Пет“ на Таня Шахова.

    В мотивите си журито изтъква, че решението да подели наградата е ясен израз на подкрепата, която Конкурс за нова пиеса по този начин дава на два еднакво провокативни към сцената типа драматургично писане, които същевременно представят два много различни погледа към болезнената днес тема за родината и родното. Решението отразява убеждението, че днес повече от всякога е нужно да мислим своята идентичност в една по-универсална перспектива без да забравяме преосмислянето на националните си митове. 
    Освен паричната премия на стойност 3000 лв., която ще си поделят наградените автори, те получават сертификати и правото на Университетски театър НБУ на първа сценична реализация.

    Всички номинирани пиеси в тазгодишния конкурс ще бъдат публикувани в специален том „Пиеси за родината“. В първата част на конкурса техните автори участваха в едноседмична "Лаборатория за писане на пиеси", водена от режисьора Явор Гърдев.

    На гала вечерта в театъра на Нов български университет се състоя и премиерата на пиесата, спечелила миналогодишното издание на конкурса с тема „Справедливостта“, а именно пиесата „Изход“ на Йоана Мирчева. Режисурата е на Гергана Димитрова.

    Конкурсът се финансира изцяло от Централния фонд за стратегическо развитие на Нов български университет.

    (Снимките са на Косьо Хаджигенчев и Петя Владимирова.)























     

  • КАЛЕНДАР 2016-2017
  • календар 2016-2017 април

    27 април от 11.00 ч. открита лекция на известния театровед Ханс-Тийс Леман на тема: Правото и прекрачването му: Пиесата-урок и постдраматичната трагедия в Университетски театър на НБУ

     




     

    юли

    Oткриване на сайта Конкурс за нова пиеса и Фейсбук страницата: рубрики, първи публикации и т.н. с негов постоянен редактор и автор.



    "С" като Справедливост. Ще ни се да вярваме, че където и да попаднат, от театри до клубове, флаерите подтикват към писане и мислене върху темата на Конкурса.



    През 1983 г. е последното посещение в България на Хайнер Мюлер, един от най-важните драматурзи на ХХ век, заради знаменитата постановка на Димитър Гочев на неговия „Филоктет” в Театър „София”. Миналата година бе премиерата на "Квартет" на Явор Гърдев, последното засега българско представление по текст на Мюлер. А в разговор с Андре Мюлер от август 1987, Хайнер Мюлер казва следното за собствения си драматургичен опит: "Има разлика между драматург и романист. Писането на пиеси е подвижна активност. Аз, например, не мога да пиша диалог седнал. Трябва да ходя. Наскоро четох текст за Шекспир, в който авторът се удивлява на това как мозъкът на Шекспир може да се справи с толкова много. Но не пишеш с главата си, пишеш с краката си. Брехт не е можел да пише, когато е бил с настинка, защото физически го е спирала. Лудостта e спирана от подвижността. Има мотор, който работи в мен и той трябва да се движи от време на време. Това е всичко. Не се питам защо е така. Тук се съгласявам с Гьоте, който казва "нека Бог да ми е на помощ да не се опозная"."



    Първата оригинална българска пиеса е създадена преди 159 години и е за хумористичната справедливост. Това е комедията "Ловчанският владика или беля на ловчанския сахатчия" от Теодосий Икономов. В документални бележки от архива на автора сюжетът е описан като „истинска случка, станала в Ловеч с гръцкия владика. Да се разобличи разврата на гръцкото духовенство. Владиката задиря жената на местния часовникар Стойчо,­ хубавата гъркиня Мариола. Посъветван от приятеля си Драган, часовникарят привидно заминава за Свищов и изненадва владиката с жена си в собствения си дом. Владиката публично е осмян и разобличен.“



    "Атическата трагедия изразява едно по-висше разбиране за ред и справедливост. За Омир правдата е просто обичай. За Солон в началото на шести век тя има и някакво социално съдържание. Атическата трагедия завършва еволюцията на тази категория, като я поставя в основата на драмата на човечността. Чрез трагедията поетът-гражданин се обръща към колектива от граждани. Митът и религията му позволяват да се изрази обемно, да засегне житейските проблеми в пълнота, да им придаде извънвременна първична сериозност. Така те звучат като важно обобщение и като пример за поведение. В света на трагедията действителният живот се издига и пречиства във вечната структура на митичната истина. Конкретните обществени конфликти се стопяват в грамадния вечен конфликт. С твърде специфичния елемент на този конфликт – съдбата, атинянинът митично изразява и увереност в своето съществуване. Тя му служи за етичен център и художествено укрепява колебанията във възприятието за справедливостта."

    проф. Богдан Богданов (1940-2016), "От Омир до Еврипид" (1971)

    In Memoriam.



    Радваме се, че именно с информация за Конкурса завършва бр. 17 на "Университетски вестник" на НБУ! И очакваме пиесите ви!

    август

    Представяне на Боян Папазов: Първият водещ на Лабораторията за пиеси през втория етап на Конкурс за нова пиеса през февруари 2017 г.



    Ексклузивен разговор с Боян Папазов за "Лаборатория за писане на пиеси", публикуван за първи път на сайта на Конкурса и препубликуван на сайта на Портал "Култура".



    Радиопиесата "Демон за продан" на Самуел Финци по текста на Боян Папазов е интересна не само с това, че Самуел и Ицко Финци са син и баща и в нея, а и с участието на други неочаквани театрални фигури - Крикор Азарян и Александър Морфов. Ирини Жамбонас, Стефка Янорова, Валери Леков, Илияна Дойчинова и Йосиф Шамли са останалите актьори.



    На 17 септември, денят на София, е първото представление за сезона на "Рицар на Светия Дух", последната засега поставена пиеса на Боян Папазов. Драматургът ще води "Лабораторията за писане на пиеси" през февруари, в нея ще участват номинираните участници от "Конкурса". Представлението има награди "Икар" за сценография и най-добро представление. Маргарита Младенова, режисьор на представлението, казва следното "когато преди две години Боян Папазов ми даде пиесата си „Рицар на Светия Дух“, изпитах тъмно вълнение; приех идеята му Духът на убития да се завърне тук, за да прости на убийците си като най-точното проявление на Алековата същност; припознах в делира на Фильо образа на големия делир, в който се мята българският живот без памет – за разлика между лъжа и истина, добро и зло, градене и събаряне, напред и назад, подем и падение. И от който единствено и само Духът наш насъщен може да ни изведе. Да ни върне чувството за смисъл.“



    "Бясна, кривогледа и лакома" засега е последната поставена пиеса на Боян Папазов. За нея той казва следното - "пиесата има посвещение: „На актрисата Йорданка Стефанова, с поклон.“ Поклоних й се вътрешно през 2007 година, когато в пиесата ми „Бяс“ (постановка на Пламен Марков) Йорданка изпълни зашеметяващо ролята на Божия. Тогава си казах, че за актриса с такъв диапазон трябва да се пишат роли. Тази монодрама е подарък за Дана и нейната дарба." Пиесата печели Голямата награда за българска драма „Иван Радоев” през март 2013.

    октомври



    Именно с информация за Конкурса завършва бр. 17 на "Университетски вестник" на НБУ!

    ---

    Що е справедливост? Твърди се, че всяка епоха или култура разбирали под това нещо съвсем различно. Кое е справедливо и кое - не, според Аристотел, Сократ, Конфуций и сие? И какво се разбира под справедливост днес?



    ---

    В мрачен софийски ден през октомври светъл плакат на Конкурса е изгрял в хубава градска компания между програмата на Театър "199" и плакат за представление на ТР "Сфумато".

    ноември




    Прожекцията и дискусията за филма "Прошка" (2016) са на 24 ноември, четвъртък, от 18 часа в Аулата в Корпус 1 на НБУ. Входът е свободен. Водещи ще бъдат проф. д-р Людмил Христов и членът на журито на Конкурса - доц. д-р Светла Христова.

    Филмът разказва историята на Жеко Стоянов и семейството му, които са репресирани от органите на Държавна сигурност. Като ученик е привикван многократно в милицията, после е изтезаван в затвора, осъден е на смърт, а майката и детето са подложени на психически тормоз. Благодарение на амнистията през 1964 г. Жеко е помилван. Десетилетия по-късно, дъщеря му Ваня Жекова, като член на Комисията по досиетата, чиято дейност е да проверява за принадлежност към бившите тайни служби, се натъква на името на баща си. Травмите от тоталитарния режим и до днес остават нерешени, затова „Прошка“ се опитва да осветли тези проблеми.

    Режисьор на "Прошка" е Ваня Жекова, а неин съсценарист е Стефан Чернев. Досега филмът „Прошка“ е получил следните награди и отличия: LA Cinema Festival of Hollywood – Best Short Documentary, ARFF Berlin – Globe Award, MFF - Official Selection, LA Cinefest – Semi-Finalist.

    Разговор с Ваня Жекова за БНР.

    ---

    Докато чакаме текстовете ви за справедливостта, била тя днешна, глобална или българска, споделяме откъс от "Българският модел" на Станислав Стратиев, който не е само сценарист на "Оркестър без име", но и автор на четиринадесет пиеси: "Ако сме дали нещо на света - това е българският модел. Той е - както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула - нашият принос в съкровищницата на човечеството. Казано сложно - това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност. Казано просто - обратното на всичко. Колумб тръгва за Индия и открива Америка. Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия. Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия. Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол. У нас се получи обратното - кралят е облечен, а народът е гол. И гладен. И безработен. Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора. У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев. Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето. У нас те са на ръководни места. Там, когато стреляш по някого, той умира. Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов. Там са велики народите. Тук - Народното събрание. Там от великото до смешното има само една крачка. Тук няма никаква разлика."



    ---

    Разговор за БНР с гл. ас. д-р Георги Гочев, член на журито на Конкурса, за новия превод на "Поетика" на Аристотел, най-ранното оцеляло произведение за театрална теория и първият обширен философски трактат, фокусиран върху литературната теория. Задължително четиво за драматурзи, режисьори и актьори, не само за теоретици и критици! За превода си той стана новият носител на националната награда "Христо Г. Данов" в раздел Хуманитаристика!

    декември



    Честна Коледа и Справедлива Нова Година! Весели празници!

    ---

    Какъвто и театър да се прави, на дъното винаги има един малък Чаплин. Би трябвало да си припомняме от време на време, че той е пряк потомък на изгонения от рая Адам. Ако не можем да помогнем с друго на изгонения от рая, длъжни сме да му изкажем поне нашите съчувствия, защото освен рая той нищо друго не е имал през живота си... Между другото ние всички си падаме малко роднини на изгонения от рая Адам!

    Йордан Радичков, "Слово и сцена, или кокошката или яйцето"




    ---

    Какъв ли театър ще е потребен на човека от третото хилядолетие? На този, който освен в непорочното зачатие и диктатурата на пролетариата няма да вярва и в доста други неща. От двете големи идеологии – тази за смирението и тази за революциите – сигурно ще остане нещо – примерно принципното уважение към раннохристиянските утопии. А формите? Техниката засега като че ли осигурява безспорни предимства на визуалното. Нищо не доказва обаче, че се движим към безсловесност. Дали въпреки това режисьорите на бъдещето няма също толкова малко да знаят какво да правят с Шекспир и Шилер, както днешните – с Есхил и Софокъл, в нашите сцени кутии или псевдоарени. Възможно е един ден разграничението между автор драматург и режисьор наистина да отпадне. Съществуването му днес се предопределя все още от особеността на изкуството театър да обединява в едно разнородните творчески способности на повече хора, така че, когато всеки прави това, което най-добре може, да се постига нещо, което не е по силите на един. Казваше се някъде, че разделението на труда било първата крачка към човешкия прогрес, от друга страна пък, безрезервната вяра в прогреса като че ли наистина също не е последна дума на мъдростта.

    Константин Илиев, "Театрални аритметики"

    януари



    Така изглежда Университетския театър на НБУ отвън, а вътре е пълно с празни места, които очакват и бъдещите зрители на представлението по текста на победителя в Конкурса. Не забравяйте, очакваме текстовете ви до края на месец януари!

    ---

    Журито на Конкурсa чете избрани текстове на тема "Справедливост"! Доц. Снежина Петрова - "Олга" от Георги Марков ("Задочни репортажи"); гл.ас. д-р Георги Гочев - "Митът за Гигес": Платон, "Държавата", втора книга, пр. Георги Гочев, изд. на НБУ, 2015 г.; доц.Пламен Дойнов, д.н. - "Кратък план за убийство на върховен съдия" от Пл. Дойнов ("Балът на тираните"); проф. Виолета Дечева, д.н. - "Филоктет" от Хайнер Мюлер, пр. Иван Станев; проф. Михаил Неделчев - "Последният марш" от Иван Пейчев и "Песен на зидарите от Риека, 1944" от Биньо Иванов.



    ---

    Интервю с проф. Виолета Дечева, председател на журито на Конкурса!

    февруари

    Рекорден брой драматургични творби са постъпили в първото издание на „Конкурс за нова пиеса“ на Нов български университет, който тази година е на тема „Справедливостта“.
    Внушителното число от 85 пиеси е безпрецедентно за подобен род конкурси в България и бележи своеобразен национален рекорд.

    Журито, в състав проф. Виолета Дечева, д.н., гл. ас. д-р Георги Гочев, проф. Михаил Неделчев, доц. Пламен Дойнов, д.н., доц. д-р Светла Христова, доц. Снежина Петрова и проф. д-р Христо Тодоров, прочете пристигналите конкурсни пиеси и излъчи шест номинации на следните автори и на техните нови пиеси (по азбучен ред):

    - Владо Трифонов – „Играч“
    - Георги Тенев – „Роден край“
    - Иван Димитров – „Пиеса за телевизора“
    - Йоана Мирчева – „Изход“
    - Нели Лишковска – „72“
    - Петя Башева – „Аз, Змеят“

    Предстои втората фаза на Конкурса за нова пиеса на тема Справедливостта: Това е първото издание на Лаборатория за писане на пиеси с водещ Боян Папазов, в която номинираните са отличени с право на участие.
    Тя ще се проведе от 20 до 24 февруари в НБУ. Това е първият Конкурс за драматургия в България, който предлага такава Лаборатория.
    Първият и последният ден от Лабораторията за писане на пиеси са отворени за посещение за студенти, любители на театъра, критици, преподаватели, журналисти и външни лица.
    На 20 февруари от 10 часа в залата на Университетски театър на НБУ известният драматург и киносценарист Боян Папазов ще изнесе лекция за своя опит в изкуството на драматургията, а на 24 февруари от 16 часа на същото място той ще направи щателен и методичен самоанализ на „Любовен бестиарий“, последната му засега пиеса, която може да бъде прочетена на сайта на Конкурс за нова пиеса. В останалите дни номинираните ще работят върху пиесите си при закрити врата с Боян Папазов.

    Победителят в първия Конкурс за нова пиеса на НБУ ще бъде обявен на 27 февруари от 17 часа в Галерия "УниАрт" в НБУ. На специална церемония ректорът на университета проф. д-р Пламен Бочков ще връчи на победителя престижната награда: сертификат, парична премия от 3000 лв. и право на сценична реализация на пиесата от Университетския театър на НБУ. Останалите номинирани, освен участието си в Лабораторията за писане на пиеси, ще получат и сертификати.

    Церемонията ще бъде с водещ доц. д-р Пламен Дойнов и ще включва театрално-музикално четене на емблематичната за тазгодишната тема Справедливостта пиеса на Софокъл „Едип Тиран“ в новия превод на гл. ас. д-р Георги Гочев, член на журито. Участниците в него са преподавателите от Департамент "Театър" на НБУ.



    ---

    Боян Папазов на 20 февруари от 10 часа в Университетски театър на НБУ започна воденето на "Лаборатория за писане на пиеси" с лекция. Съдържанието й е следното: "Не съм се родил на гола поляна", "За гинекологията в моя живот", "Защо не съм хленчещ страдалец?", "Нашият занаят е човекознание", "Системата от образи – модел на света", "За паметта на клетката", "Театърът е светилище за прорицатели", "За един поет-прорицател от психиатричната клиника в Карлуково", "Художествената лъжа при Достоевски", „Какво“ е на 26 века, но „как“ е на твоята възраст", „Мидълмарч“ и жената-енциклопедист с мъжки псевдоним", "Театърът, според Питър Брук и един бургаски докер", "Питър Брук: „Словото е айсберг“, "Как мое слово-емпатия спаси човешки живот", "Пиша монолог след „лов за думи", "Комедия дел арте, моят най-труден жанр", "1985 година: Моите сблъсъци с партия "Църа-пацъра", партия "Хъката-мъката" и партия "Дъра-бъра", "Как разбрах, че бъзукам као муа у тупан?", "Живият мъртвец Чоле и вампирясалото, триглаво говно Мамъцко". "Лабораторията" бе определена от някои от участниците като основен стимул за участието им в Конкурса. Тя всеки път ще се води от изявен автор в областта на драматургията, а лабораторните опити ще се извършват от номинираните за наградата автори.



    ---

    Йоана Мирчева, с пиесата "Изход", е победителят в първото издание на Конкурса!

    Статия във вестник "Култура" на Теодора Георгиева за Изход – първият продукт на Лаборатория за писане на пиеси!




    ---

    За неприсъствалите - има пълен запис на церемонията по награждаването!



    ---

    Снимки от "Лаборатория за писане на пиеси"!







    ---

    Снимки от церемонията по награждаването!





























    март



    За финала на Конкурса в сайта Академика!

    За Йоана Мирчева, наградената пиеса "Изход", "Лаборатория за писане на пиеси" - във вестник "Култура"!

    За номинираните, награждаването, "Лаборатория за писане на пиеси", лекцията на Боян Папазов - в платформата Teatralnow!

    За крайната фаза на Конкурса - в личния блог на Иван Димитров, един от номинираните!