facebook

Конкурс за нова пиеса на Нов български университет

Новини

153005250-697277174277499-4902599113478518008-n_678x410_crop_478b24840a
25.02.2021 12:09

Георги Господинов: „Тревожни времена като днешното имат нужда от тревожни жанрове, а драматургията е точно такъв“

Разговор с Георги Господинов, водещ на Лабораторията за писане на пиеси, провеждаща се в рамките на Конкурс за нова пиеса 2021 на Нов български университет

През октомври миналата година на пресконференцията на Конкурс за нова пиеса 2021, на която журито представи по-детайлно актуалната за това издание тема за свободата, както и Вас като водещ на Лабораторията за писане на пиеси, споменахте, че ще Ви е любопитно доколко участниците в конкурса ще подходят към свободата в нейното жанрово измерение. Вече имате впечатление и от номинираните седем пиеси, а и от техните автори, смятате ли, че това се е случило, че по-свободно са тествани границите на жанра?

 

Всяка такава Лаборатория, аз я наричам работилница, е част от творческото писане и творческото мислене, така че още в началото ми се иска да кажа няколко думи: освен че се запознахме с участниците, имаше няколко неща, принципи от собствен опит, които исках да споделя с тях за основни, базисни ситуации. Колко е важно това усещане за свобода, но и познаването на жанра, за да го нарушиш, колко е важна смяната на гледните точки, неща като емпатия, като говорене и тръгване от конкретното към високото. И така нататък, различни неща, които съм имал възможност да проверя през опита. Имаме седем пиеси, което е рекорд за досегашните издания, за финалната част, каквато е тази Лаборатория, и всички те са в различни жанрове, в различни теми. Това, че са в различни жанрове, много ме радва, всички те демонстрират напускане, преодоляване на жанра в една или друга посока. Изобщо можем да видим като на екран развитието на драматургията през целия двайсети и двайсет и първи век през тези пиеси. Имаме от класическа театрална пиеса, класическа драматургия, до нещо, което върви на ръба на пърформанса и пиесата, така че ще имаме какво да си говорим и да работим. Най-важното за мен е да не забравяме, че всеки такъв текст всъщност се прави с думи, затова и може да бъде редактиран, преосмислян, пренаписван. Чехов, който е гуру в този занаят, казва, че трябва жестоко и до сълзи да се зачерква, и понякога и това ще правим. Но да, пиесите са много, много различни и наистина има жанрова свобода.

Споменахте „зачеркване“, цитирайки Чехов, което пък ми напомня, че миналата година Теодора Димова, която беше водещ на Лабораторията, каза, че в работата с номинираните автори ще се опитат да „заздравят“ конструкциите на тези пиеси, защото после при евентуалната среща на някои от тях със сцената, с режисьора, с актьорите започва своеобразно „разглобяване“, „развинтване“ и т.н. В този смисъл Вашата нагласа за работата в момента в Лабораторията близка ли е до идеята, че тези текстове трябва да бъдат „укрепени“, за да могат да „понесат“ след това сцената и досега с нея, или следвате друга логика и подход?


Да, в тази посока аз бих го нарекъл да се намери балансът в пиесите, защото всеки текст понякога има разбъбряне, изпадане в различни дължини. Става дума, а и за това говорихме на първата ни среща, за ритъм, за вътрешния ритъм на всеки текст. Защото, когато един текст притежава ритъм и баланс, той може да издържи всякаква конструкция. Има такава теория на разсеяните системи във физиката, според която една система, колкото е по-отворена към различни посоки, толкова е по-здрава и може да балансира, докато, колкото е по-стегната и затворена, толкова е по-крехка, и когато промениш една тухла, дори една тухла, когато извадиш оттам, може да се срути цялата система. Така че ще опитаме да вървим по тази теория за баланс и хармония между различните части. Това ми се струва важно, както и търсенето на ритъм. С това ние започнахме днес – колко е важно и в поезията, и в прозата, и във всичко, което ни учи на ритъм.

 

А Вие самият как се отнасяте към редактирането и към това саморедактиране, което всъщност е част от процеса на писането?


Да, това е много важна част, аз още днес имах възможност да кажа, че има една романтическа линия на мислене, според която онова, което си написал, ти е продиктувано отгоре, от Бог, и ти е като дете, и ти не можеш да го пипаш. Мисля, че вече трябва да сме минали отвъд този романтически стереотип и клише. Всичко, което е направено с думи, може да бъде, как да кажа, балансирано и редактирано, за да стане по-добро. Много е трудно да постигнеш тази идеална форма, която имаш в главата си, и да я видиш същата на белия лист. Някак пътят е много дълъг, имаме класически примери като Толстой, на различни големи писатели, които са пренаписвали на ръка седемнайсет-осемнайсет пъти своите неща. Така че пък кои сме ние, че да не го правим?

 

Мислите ли, че тази Лаборатория извън конкретните ползи, които има за авторите, участващи в нея, може по някакъв начин да ни даде и представа за онова, което се случва в момента в българската драматургия? Пресилено ли би било да правим по-големи, по-едри изводи?

Не, напротив, трябва да правим тези изводи, защото, както стана дума и днес, мисля, че българският театър и българските режисьори следва да обърнат повече внимание върху онова, което се пише от българските драматурзи днес. Само така театърът може като цяло да дръпне напред, когато има симбиоза и разговор между драматург, режисьор и актьори. Това се вижда и в новата вълна по света, поставянето на една пиеса не е поставяне на готов завършен продукт, то е процес, при който в хода на поставянето си общуват всички тези три власти – драматургът, режисьорът и актьорите. Върви се към световния театър, към такъв тип синтез, и много ми се иска българските режисьори по най-естествен път да намерят, да работят с българските драматурзи, защото иначе се получава разкъсване. Драматургията се пише не за четене, аз самият обичам да чета пиеси, но тя се пише с едно око към сцената.

 

Театърът е много реактивен, изцяло свързан с „тук и сега“, той е такова изкуство, а в последния си роман „Времеубежище“ и въобще в целия разговор около него засягате дефицита на бъдеще, сегашното, което „не ни е вече дом“… Как виждате мястото на драматургията в подобна перспектива? Това ми се струва важен въпрос, на който вероятно не можем да отговорим докрай сега с оглед на всичко онова, което ни заобикаля…

Да, това е много хубав въпрос, защото тревожни времена като днешното имат нужда от тревожни жанрове, а драматургията е точно такъв тревожен жанр. Както казахте, реактивен жанр, който може директно да говори в момента, в който се случват процесите, така могат някак те да се изговарят на сцената и да влизат директно при зрителя. Докато малко или много всеки друг жанр на литературата е отложен във времето. Ти написваш книга, тази книга можеш да решиш да я прочетеш или не, да я оставиш във времето, докато ти, който си в салона и в тъмното, няма как да не чуеш това, което в момента влиза в теб. Така че точно в такива тревожни времена драматургията, есетата, поезията, това са реактивните жанрове, които най-бързо могат да откликнат и да реагират. За това ще говорим с участниците в Лабораторията...Очаквам българският театър някак да се обърне към онова, което се пише в момента, поставянето и реинтерпретацията на класически пиеси и текстове, разбира се, е нещо хубаво и през тях могат да се кажат важни неща за времето, но по-рисково и по-интересно ми се струва да хванем драматурга в момента, в който описва времето, в което живее, да го хванем в самия момент на случване на нещата. Ще ми се наистина българският театър да види и такива представления, те, пак казвам, може би са рискови, но това е смисълът и на тази Лаборатория, да се извади онова, което се случва в момента. Да се намери времеубежище не в миналото и не в бъдещето, а в днешния, в сегашния момент.

 

Разговора води Ваня Петкова

Снимка: Косьо Хаджигенчев