Конкурс за нова пиеса на Нов български университет

Боян Крачолов, победител в четвъртото издание на Конкурса за нова пиеса на НБУ: „Днешната ситуация дава ясна възможност да се артикулира някаква същинска потребност от театър или от теми, които да са обект на театралното“

Здравейте, Бояне, тече напрегнат репетиционен процес на спектакъла „Монетата“, чийто режисьор сте и чиято премиера се очаква на 15-и и 19-и декември в Младежки театър „Николай Бинев“. Преди това обаче получихте наградата на Конкурса за нова пиеса 2020 на Нов български университет за драматургичния си текст „Монетата“. Как решихте да участвате в него?

Боян Крачолов: Някак случайно стана всичко. Мярнах темата на конкурса из интернет и ми хрумна една ситуация, която, помислих си, би могла да зареди театрална възможност. И седнах да я мисля. Не знам колко пъти я захвърлях и си казвах, че няма да излезе нищо от нея, че няма смисъл изобщо да се занимавам, че е задънена улица... Но… ей нà. Всеки път се връщах да пробвам нещо друго, да проверя дали няма да изскочи нещо, което не съм предвидил. И после се започнаха едни пренаписвания... Те не са спрели, между другото. Вече една година трае този процес. Мисля, че в крайна сметка ще мога да престана едва след като излезе премиерата. Да си отдъхна, така да се каже. И то не защото текстът най-сетне ще е съвършен, а защото ще е добил някаква плътност, ще се е доближил сякаш малко повече до онова, което трябва да бъде. Струва ми се, че никога няма да мога да го напиша така, както трябва да бъде написан, но поне ще представлява някаква, надявам се, малко по-добра чернова от досегашните.

С какво Ви провокира темата „Парите“ на миналогодишното издание на конкурса?

Боян Крачолов: Парите винаги трябва да се мислят в контекста на определени отношения. Те неизменно са индикация за нещо друго, дори множество от неща, които все още не са налични за притежаващия ги. Културният ни контекст ни принуждава да не ги възприемаме като някаква предметна автономност. Напоследък тази принуда става дори все по-буквална – живеем във време, в което парите все повече се виртуализират, превръщат се в абстракция. Искаше ми се да създам ситуация, в която те да придобият едва ли не абсолютна конкретност. Поради което и се спрях на фигурата на Лодкаря – ползвах него като основен драматургичен двигател. Защото в този случай най-малката парична единица – монетата (в древността дори е имало специална дребна парà, обол, която е давана на починалия) – се превръща в нещо, което има ясно и просто значение.

Всяка тема може да бъде предизвикателство за сцената… Но как изкуството и в частност театърът заема своето място в „света на парите“, и то погледнато през особеностите на нашата културна действителност?

Боян Крачолов: Не ми се иска разговорът да придобива подобен дискурс. Тогава неминуемо ще се опре до икономически механизми, до политически системи, до крайна субективност... Още повече, такъв въпрос предполага и йерархия. Не съм убеден, че театралното на драго сърце би стъпило в подобна йерархизация, или поне не в своята цялост – то е малко по-вироглаво.

2020-а година, освен че е свързана със сериозни изпитания, пред които е изправено човечеството, е и година на радикални промени, а може би и на някакво възраждане, да се надяваме... Дистанцията обаче между театралната сцена и публиката се увеличава. Какви ще са последствията?

Боян Крачолов: Не мисля, че се увеличава. Тая някакъв оптимизъм, че именно наложената дистанция увеличава потребността от театъра. Опасявам се обаче, че този оптимизъм би могъл да съществува единствено в крайната ситуация, в която се намираме. Когато съответното време дойде, тоест, когато мерките бъдат свалени, очаквам за кратко да има повишен интерес към театрални случвания. Интерес, който впоследствие ще намалее и ще се върне към нивата отпреди пандемията. Напоследък си мисля, че паметта на човека става все по-кратка. Ще се побърза да се забрави, че изобщо сме минали през такова нещо, и то впоследствие ще се обвие с някакви мъгли, ще се митологизира, ще остане някакъв леко размит спомен... Може би няма да бъде забравено тотално, но много бързо ще се отучим да живеем по този начин. Както и бързо свикнахме. Естествено, може и да бъркам. Донякъде се надявам, че бъркам. Но единствено времето ще покаже.

Остават броени дни до премиерата на спектакъла „Монетата“. Разкажете ни малко повече как се прави театър, когато завесите на COVID кризата затварят сцената?

Боян Крачолов: Относно първата част на въпроса – живеем в ситуация, в която, мисля, не бихме могли по никакъв начин да слагаме категорични времеви рамки. Изразът „броени дни“ според мен е доста опасен в това отношение – най-малкото аз няма как да го гарантирам със сигурност. А относно правенето – основният проблем според мен е, че тази криза вля трудно удържима степен на хаос в театралните процеси. И този хаос се различава от иначе познатия ни „творчески“ такъв, той е по-нездрав, по-опасен. Той най-много застрашава представленията, които стоят на хоризонта, защото те неминуемо съдържат в себе си биографията на процеса. Разбира се, той предлага предпоставки и за чисто творчески, интересни провокации, но проблемното е, че се натрупва стрес от пречки, незасягащи конкретния творчески аспект на репетицията, да кажем, а отнасящи се до нейната логистика например. Това изморява. Най-малкото изморява. Да, никога няма съвършен процес, но днешното време е прецедент в това отношение. От друга страна, тази ситуация дава ясна възможност да се артикулира някаква същинска потребност от театър или от теми, които да са обект на театралното. Да се предложи някаква цедка...

Смелост, любов към театъра, призвание или актьорската игрова потребност обединява в днешната ситуация екипа, с който работите?

Боян Крачолов: Може би онова, което ни обединява, се корени именно в желанието да се противопоставим на хаоса, за който говорех по-горе. Както и в желанието за общност. А пък и ми се струва, че днешната ситуация е много попътна на контекста, който съм се опитал да създам в драматургията. Така че, волю-неволю, обединява ни и това.

Темата на петото издание на Конкурса за нова пиеса на НБУ е „Свободата“. Вече се радваме на драматургичните текстове на първите желаещи да вземат участие. Какво бихте ги посъветвали?

Боян Крачолов: О, аз съм последният човек, който би могъл да дава какъвто и да било съвет. По-скоро е предложение – да се опитат да уловят сегашния човешки и времеви пулс. Това би могло да направи работата им автентична.

Въпросите зададе Калина Иванова

координатор на Конкурс за нова пиеса на НБУ

Фотография: Константин Вълков